— Какво… какво правиш тук?
— Ами, те… — Той сви и разпусна пръсти като държеше ръцете си една срещу друга, имитирайки зейнали усти. — Пък и имам съобщение. — Сякаш за доказателство извади пейджъра си.
— Ясно — кимна Спенсър. — Нещо от болницата ли? Чух, че си голям лекар.
— Всъщност не бих казал, едва в първи курс съм в медицинското училище — вдигна той рамене и посочи цигарата й. — Имаш ли нещо против да я споделим?
Спенсър сухо се усмихна.
— Не ми ли каза току-що да не пуша? — каза тя, докато му я подаваше.
— Така ли съм направил? — Рен всмука дълбоко. — Добре ли си?
— Нищо ми няма. — Не се канеше да разисква въпроса с новоизлюпеното гадже на сестра си, което й бе откраднало плевнята изпод носа. — Та откъде каза, че си?
— Северен Лондон. Но баща ми е кореец. Преместил се в Англия, за да учи в Оксфорд и в крайна сметка останал. Всички ме питат за това.
— О, аз нямаше да те питам, — отвърна Спенсър, въпреки че й беше минало през ума. — Как се запознахте с кака?
— В кафе „Старбъкс“ — отвърна той. — Тя се редеше на опашката пред мен.
— О — промълви Спенсър. Колко изумително тъпо.
— Купуваше си лате — продължи Рен и подритна каменния паваж.
— Аха. — Спенсър въртеше в ръце кутията от цигарите.
— Случи се преди няколко месеца. — Той жадно дръпна от фаса, ръката му трепереше леко, а очите му се стрелкаха наоколо. — Харесах я още преди да й подарят къщата.
— Разбирам. — Помисли си, че изглежда малко нервен. Може би се притесняваше заради срещата с родителите й. А може би предстоящото преместване заедно с Мелиса го тревожеше? Ако Спенсър беше момче и й се налагаше да заживее с Мелиса, щеше да се хвърли от най-високата мачта на „Мошулу“ с вързани ръце и крака.
Той й върна цигарата.
— Надявам се, че не е проблем, че ще остана у вас.
— Хм, не. Все тая.
Рен облиза устни.
— Може да успея да ти помогна да се пребориш с пристрастеността към пушенето.
Спенсър се скова.
— Не съм пристрастена.
— Не си, как иначе — усмихна се той шеговито.
Спенсър решително тръсна глава.
— Наистина, никога не бих позволила да се случи! — И беше истина: Спенсър ненавиждаше да се чувства извън контрол.
Рен се усмихна.
— Определено звучиш като човек, който знае какво върши.
— Така е.
— Във всичко ли? — попита Рен, а очите му блестяха.
В лекия, закачлив маниер, с който го каза, имаше нещо, което накара Спенсър да се почувства особено. Нима… флиртуваха? Те размениха дълъг поглед, докато една шумна група, която слезе от празничната яхта, не прекъсна момента. Спенсър сведе очи.
— Е, смяташ ли, че стана време да се връщаме? — попита той.
Тя се поколеба и огледа улицата, пълна с таксита, които можеха да ги отведат, където пожелаят. Почти й се искаше да помоли Рен да се качат в някое от тях и да отидат на бейзболен мач в парка „Ситизънс Банк“, да ядат хотдог, да окуражават играчите с викове и заедно да броят колко страйкаута ще пропусне новият играч на „Филис“. Можеше да използват ложата на баща й. Беше сигурна, че ще му хареса. Защо да се връщат, когато семейството й щеше да продължи да ги игнорира? Едно такси спря на светофара само на няколко метра от тях. Тя го погледна, а после премести поглед върху Рен.
Но не, това щеше да е грешка. А и кой щеше да поеме поста на отговорника, ако той умреше, а тя бъдеше убита от собствената си сестричка?
— След теб — каза Спенсър и задържа вратата на ресторанта.
5.
Начало и Фиц
— Ей, финландката!
Във вторник, първия учебен ден, Ариа отиваше на училище за часа по английски. Обърна се и видя Ноъл Кан, облечен в униформената си жилетка и вратовръзка, да тича към нея.
— Здрасти — кимна Ариа и продължи да върви.
— Онзи ден не остана на тренировката — каза Ноъл, когато се изравни с нея.
— Ти да не очакваше да седна да ви гледам? — вдигна вежди тя. Той леко се изчерви.
— Хм, всъщност да. Разбихме ги! Вкарах три гола.
— Браво на теб — отбеляза Ариа, пращайки разговора в задънена улица. Какво очакваше той от нея, да ахка от възторг може би?
Тя стигна до коридора, по който бе вървяла в не един лош сън, докато живееше в Исландия. Над главата й се извисяваха същите сводести, боядисани в бяло тавани, прилични на яйчени черупки. Краката й стъпваха по същия дървен под, който трябваше да имитира някакъв фермерски уют. От дясната й страна се редяха обичайните фотографии на подпухнали бивши възпитаници на гимназията, а вляво бяха нелепите метални шкафчета. Дори високоговорителите продължаваха да бълват същата до болка позната мелодия като едно време — Увертюра 1812: в междучасията се пускаше „стимулираща ума“ музика. Край нея се нижеха същите хора, които тя познаваше откак се помни… и до един я зяпаха.