Момичетата поеха през училищния кампус, който всъщност представляваше няколко много стари тухлени сгради на една виеща се уличка. Имаше дори готическа часовникова кула, която звънко отброяваше часа. По-рано днес Емили бе показала на Мая стандартните за всяко частно училище неща наред с интересните, които обикновено откриваш сам — например опасната дамска тоалетна на първия етаж, която понякога изригваше като гейзер, тайното място на хълма, където учениците отиваха, когато бягаха от час по физическо (не че Емили би го направила) и единствената машина в училището, от която можеше да се купи ванилова кола — любимата й. Успяха дори да си създадат своя шега, само между тях двете, за строгата манекенка, която сякаш имаше трън в гащите, снимана на плакатите против тютюнопушенето пред кабинета на сестрата. Хубаво беше отново да се шегуваш така.
Сега, докато прекосяваха една неизползвана царевична нива, за да стигнат до къщата на Мая, Емили буквално поглъщаше всяка черта от лицето й, от чипото носле през кожата с цвят на кафе до начина, по който синджирчето не стоеше точно по врата й. Ръцете им постоянно се сблъскваха, докато крачеха отривисто.
— Тук е толкова различно — казваше Мая, душейки въздуха. — Мирише на боров ароматизатор! — Тя си свали якето и нави ръкавите на ризата си.
Емили си оправи косата, като тайно й се искаше да бе тъмна и вълниста като на Мая вместо изтощена, в някакъв зеленеещ оттенък на червеникаво русо. На всичкото отгоре се чувстваше леко виновна, че тялото й, макар силно и мускулесто, не беше така стройно както преди. Обикновено не усещаше недостатъците си толкова остро, дори когато бе облечена с костюма си за плуване, с който практически беше като гола.
— Всеки здравата се е задълбал в нещо — продължаваше Мая. — Като онова момиче Сара, което е в същия курс по физика като мен. Тя се опитва да създаде група и ме покани да участвам!
— Сериозно? На какво свириш?
— На китара. Татко ме научи. В интерес на истината, брат ми е много по-добър, ама карай.
— Леле! — възкликна Емили. — Много яко!
— Боже мой! — Мая сграбчи ръката й. Емили се стегна за секунда, но после се успокои. — И ти трябва да се присъединиш! Представяш ли си колко весело ще бъде? Сара каза, че ще репетираме три пъти седмично след часовете. Тя е на бас–китарата.
— Но аз мога само на флейта — смотолеви Емили и си даде сметка, че звучи като Йори от „Мечо Пух“.
— Флейтата ще е идеална! — Мая плесна с ръце. — И барабани!
Емили въздъхна.
— Наистина няма как. На плуване съм кажи–речи всеки ден.
— Хммм… Не можеш ли да пропуснеш някой път? Бас държа, че ще си страшна на барабаните.
— Нашите биха ме убили. — Тя наклони глава и се загледа в стария железопътен мост над тях. Влаковете вече не се движеха по него, затова сега той се бе превърнал в основно скривалище, където хлапетата ходеха да пият тайно от родителите си.
— Защо? Какво толкова?
Емили замълча. Какво трябваше да каже? Че родителите й очакват да продължи да плува, защото скаутите от Станфорд вече следят прогреса на Каролин? Че батко Джейк и кака Бет сега тренираха към Университета в Аризона? Че нещо по-малко от стипендия за плуване в някой колеж за генийчета ще се възприеме като семеен провал? Мая не се страхуваше да пуши трева, докато техните пазаруваха. Родителите на Емили обаче бяха прототип на стари, консервативни, властни обитатели на предградията от източното крайбрежие. Такива си бяха. Но все пак.
— Този път към къщи е по-кратък. — Емили махна към ливадата на голямата къща в колониален стил от отсрещната страна на улицата, през която тя и приятелките й минаваха зимно време, за да стигнат по-бързо до дома на Али.
Те нагазиха в тревата, отбягвайки умело пръскачката, която поливаше хортензиите. Докато се провираха между ниските листнати клони към задния двор на Мая, Емили изведнъж спря. От устните й се откъсна тих, гърлен стон.
Не бе стъпвала в този двор — стария двор на Али — от толкова отдавна. Там, в другия край на ливадата, се намираше тиковата маса, на която тя и Али бяха изиграли безброй игри на макао8. Отсреща светлееше и мястото с утъпканата трева, където бяха включвали дискмена на Али на тонколонки и бяха организирали денс-партита. Вляво се извисяваше познатият възлест дъб. Дървената къщичка в клоните му я нямаше, но в кората на ствола все още се четяха инициалите ЕФ + АД — Емили Фийлдс и Алисън Дилорентис. Лицето й се обля в руменина. По онова време Емили и сама не знаеше защо дълбае имената им; просто бе искала да покаже на Али колко много се радва, че са приятелки.