Хана мразеше да се връща към миналото, затова и го правеше рядко. Пък и сега гледаше гаджетата на майка си по начин, който не питаше точно „Ще станеш ли моят нов татко?“. Пък и дали баща й би й сложил вечерен час-два през нощта и би й позволил да пие вино както майка й? Едва ли.
Госпожа Марин шумно затвори телефона и закова смарагдовозелените си очи върху дъщеря си.
— Това ли са обувките, с които ходиш на училище?
Хана спря да дъвче.
— Аха.
Госпожа Марин кимна.
— Много ли те харесаха останалите?
Хана завъртя глезен, за да огледа лилавите сандали на платформи. Боейки се, че няма да успее да избегне охраната на „Сакс“, ги бе платила.
— Ами да.
— Нещо против да ги взема назаем?
— Не, разбира се. Ако ис…
Телефонът на майка й иззвъня за пореден път. Тя вдигна.
— Карсън? Да. Търся те цяла вечер… Какво по дяволите става там?
Хана отметна дългия си асиметричен бретон и даде на Дот късче змиорка. Тъкмо когато кучето го изплю на пода, на вратата се позвъни.
Майка й не помръдна.
— Искат го тази вечер! — тросна се тя в слушалката. — Проектът е твой! Какво искаш, да дойда да ти държа ръчичката ли?
Звънецът отново проехтя. Дот се разлая и госпожа Марин най-сетне тръгна към вратата.
— Сигурно пак са онези момичета-скаути.
Момичетата-скаути бяха идвали три дни подред, опитвайки се да им продадат сладки на вечеря. Кварталът беше пропищял от тях.
Няколко секунди по-късно майка й отново се появи в кухнята, придружена от млад, кестеняв, зеленоок полицай.
— Този господин иска да разговаря с теб.
Златната значка на джобчето му даваше да се разбере, че мъжът се казва Уилдън.
— С мен? — Хана заби показалец в гърдите си.
— Нали вие сте Хана Марин? — попита Уилдън. Уоки-токито на колана му изпращя.
Тя внезапно осъзна кой е полицаят: Дарън Уилдън. Той завършваше „Роуззуд Дей“, когато Хана бе в седми клас. Онзи Дарън Уилдън, когото помнеше, имаше репутацията на човека, преспал с целия женски плувен отбор, който почти бе изритан от гимназията за това, че задигна лъскавия мотор „Дукати“ на директора. Определено беше същият — тези зелени очи не се забравяха лесно, дори и да си ги видял за последно преди четири години. Хана се надяваше, че всъщност той е стриптийзьор, когото Мона й е пратила за майтап.
— За какво става дума? — попита госпожа Марин и хвърли изпълнен с копнеж поглед към мобилния си телефон. — Защо ни прекъсвате вечерята?
— Получихме сигнал от „Тифани“ — каза Уилдън.
— Имат видеозапис, на който се вижда как крадете стока от техния магазин. Записите, направени от различни други камери в мола са ви проследили по пътя ви към колата. Проверихме на чие име е записана.
Хана заби маникюра в дланта си — правеше го винаги, когато се чувстваше извън контрол.
— Дъщеря ми не би направила подобно нещо — намеси се госпожа Марин гневно. — Нали, Хана?
Тя отвори уста, но думите не искаха да излязат. Сърцето й биеше така, сякаш щеше да й счупи ребрата.
— Вижте какво — започна Уилдън и кръстоса ръце пред широките си гърди. Тя забеляза пистолета на колана му. Приличаше на играчка. — Налага се да ме придружите до участъка. Може би не е нищо сериозно.
— Разбира се, че не е! — Госпожа Марин извади марковото си портмоне от чантата в тон. — Колко ще са необходими, за да ни оставите да си довършим вечерята?
— Госпожо, моля ви. — Полицаят звучеше смутено. — Само трябва да дойдете с мен. Разбирате ли? Няма да отнеме цяла нощ. Обещавам. — И той пусна онази секси усмивка, запазена марка на Дарън Уилдън, която вероятно го бе задържала в „Роузууд Дей“ след онзи случай.
— Много добре — каза майката на Хана. Двамата с Уилдън се гледаха дълго. — Изчакайте да си взема чантата.
Полицаят се обърна към Хана.
— Ще се наложи да ви сложа белезници.
Очите й се разшириха.
— Да ми сложите белезници? — Това вече беше тъпо. Звучеше изкуствено, като нещо, което биха си казали шестгодишните близнаци на съседите по време на игра. Но Уилдън извади истински метални белезници и внимателно ги закопча около китките й. Тя се надяваше, че не е забелязал как й треперят ръцете.