Това трябваше да е моментът, в който Уилдън я връзва за стола, пуска онази стара песен от седемдесетте „Хот стъф“ и съблича всичките си дрехи. За жалост това не се случи.
Полицейското управление миришеше на прегоряло кафе и много старо дърво, понеже като повечето сгради на „Роузууд Дей“ беше бивше имение на железопътен магнат. Около нея се суетяха ченгета — говореха по телефона, попълваха формуляри или се въртяха на столовете си на колелца. Хана почти очакваше да види Мона, с откраднатата гривна на „Диор“, проблясваща над белезниците. Но ако се съдеше по празната скамейка, явно не бяха хванали приятелката й.
Госпожа Марин сковано седна до нея. Чувстваше се като нищожество; майка й обикновено бе благосклонна, но досега Хана не бе имала поводи да посещава участъка.
В този момент майка й се наклони към нея и много тихо прошепна:
— Какво взе?
— Моля?
— Гривната, която носиш ли?
Хана погледна към китката си. Перфектно. Беше забравила да я свали. Дръпна я по-навътре под ръкава си. Усети, че и обиците бяха на ушите й — да, днес ги носи цял ден. На това му се вика да си тъп!
— Дай ми я — просъска майка й.
— Какво?
Госпожа Марин протегна ръка с отворена длан.
— Дай я тук. Ще оправя нещата.
Хана неохотно остави майка си да свали гривната от ръката й. После се пресегна, махна обиците и също ги подаде. Госпожа Марин дори не трепна. Просто пусна бижутата в чантата си и скръсти ръце върху металната закопчалка.
Русото момиче от „Тифани“, което бе подало гривната на Хана, влезе в стаята. В мига, в който я зърна да седи отпусната на скамейката, все още с белезници около китките, момичето кимна.
— Да. Тя е.
Дарън Уилдън метна суров поглед към Хана и майка й се изправи.
— Струва ми се, че е станала грешка. — Тя се приближи до бюрото му. — Не ви доразбрах, когато дойдохте у дома. Онзи ден бях с Хана. Купихме тези бижута. Вкъщи имам касова бележка.
Продавачката от „Тифани“ вдигна вежди невярващо.
— Нима намеквате, че лъжа?
— Не — произнесе госпожа Марин сладко. — Мисля, че просто сте се объркала.
Какво правеше тя? Чувство на неудобство и нещо като вина обля Хана.
— Как ще обясните видеозаписите тогава? — наклони глава Уилдън.
Майка й замълча за миг. Хана забеляза как едно малко мускулче потрепва на врата й. После, преди тя да успее да я спре, госпожа Марин извади откраднатото от чантичката си.
— Всичко това е по моя вина, не на дъщеря ми. — Обърна се към полицая. — Двете с нея се скарахме за бижутата. Казах й, че няма да ги получи — неволно я подтикнах да извърши това. Но никога няма да се повтори. Ще се погрижа.
Хана гледаше напред, зашеметена. С майка й никога не бяха дори обсъждали „Тифани“, камо ли пък да спорят какво може и какво не може да си купува оттам.
Уилдън поклати глава.
— Госпожо, опасявам се, че щерка ви ще трябва да свърши малко общественополезен труд. Обикновено това е наказанието.
Госпожа Марин примигна невинно.
— Никакъв начин ли няма да забравим по-лесно тази малка неприятност? Моля ви…
Мъжът я гледа известно време, после в ъгълчето на устните му се загатна почти дяволита усмивка.
— Седнете, ако обичате — рече той накрая. — Да видим какво мога да сторя по въпроса.
Хана бе готова да гледа във всички посоки, само не и към майка си. Уилдън се прегърби над бюрото си. Отгоре имаше фигурка на герой от „Семейство Симпсън“ и плюшено кученце, което кимаше с глава като го бутнеш. Той наплюнчи пръст, за да разгърне страниците на документа, който попълваше. Хана потрепери нервно. Що за формуляр бе това? Дали местните вестници съобщаваха за всички престъпления? Това бе лошо. Много лошо.
Тя неспокойно се завъртя на скамейката. Изпита внезапно желание за лукчета. А може би за кашу. Дори гумените бонбони на бюрото на Уилдън щяха да свършат чудесна работа.
Вече ясно виждаше какво ще последва: всички щяха да разберат и тя за нула време щеше да остане без приятели и без гадже. Оттам нататък щеше скоропостижно да извърви обратния път до задръстената Хана от седми клас. Щеше да се събуди една сутрин и да установи, че косата й отново е с гаден, промито-кафяв цвят. После зъбите й щяха да се изкривят и да се наложи отново да носи шини. Нямаше да може да влезе в нито едни от дънките си. Останалото щеше да се случи едновременно. И щеше да прекара живота си като дебела, грозна, нещастна и непоглеждана от никого смотанячка, точно каквато бе едно време.