— Имам крем за ръце, в случай, че ти убиват на китките — каза госпожа Марин, кимайки към белезниците, и затърси из дамската си чанта.
— Нищо ми няма — отвърна Хана, връщайки се в настоящето.
Въздъхна и извади своя Блекбъри. Не беше лесно, тъй като ръцете й бяха в белезници, но искаше да убеди Шон да дойде у тях в събота. Внезапно й се прииска да получи едно твърдо „да“ от него. Докато се взираше отнесено в дисплея, получи ново съобщение. Отвори го.
„Хей, Хана,
Предвид факта, че от затворническата храна се дебелее, знаеш ли какво ще каже Шон? Не е истина!
Хана бе толкова шокирана, че се изправи и се заоглежда, сякаш някой съвсем наблизо я наблюдаваше. Но нямаше никого. Затвори очи, трескаво прехвърляйки през ума си възможните автори на бележката, които можеше да са видели полицейската кола пред дома й.
Уилдън спря да пише и вдигна поглед.
— Добре ли сте?
— Ами… Да. — Тя бавно се отпусна отново на мястото си. Не е истина? Какво, по дяволите…? Провери адреса, от който бе получила съобщението, но той се оказа бъркотия от букви и цифри.
— Хана — произнесе госпожа Марин след малко. — Няма нужда никой да разбира за това.
Тя примигна.
— О… да. Съгласна съм.
— Хубаво.
Хана преглътна с мъка. Хубаво, само че… някой вече знаеше.
9.
Нетипичен разговор между учител и ученик
В сряда сутринта бащата на Ариа, Байрън, прокара пръсти през буйната си черна коса и сигнализира с ръка през прозореца на „Субару“-то си, че ще прави ляв завой. Мигачите бяха изгорели снощи, така че сега той караше Ариа и Майк към училище, а след това щеше да остави колата в сервиза.
— И какво, деца, радвате ли се, че се върнахме в Америка?
Майк, който седеше до сестра си на задната седалка, се ухили широко.
— Америка е номер едно. — След което продължи неистово да натиска бутоните на електронната си игра.
Баща им се усмихна и пое по моста, помахвайки за поздрав на един съсед, когото подминаха.
— Е, чудесно. И защо е номер едно?
— Защото тук се провеждат състезания по лакрос. А също и заради готините мацки. И заради „Свирките на пруския крал“12.
Ариа прихна. Сякаш пък Майк беше влизал там. Освен ако… Боже, беше ли?
Тя леко потрепери в наметката си от морскозелена ламска вълна и впери поглед в гъстата мъгла отвън. Една жена с червено горнище на анцуг с надпис „Майка на футболист“ се опитваше да спре немската си овчарка, която се дърпаше в опит да подгони през улицата една катерица. На ъгъла две блондинки с колички клюкарстваха.
Само един епитет описваше вчерашния час по английски — брутален. След като Езра бе възкликнал „По дяволите“, целият клас се бе обърнал към нея и я бе зяпнал. Хана Марин, която седеше на предния чин, я бе попитала с недостатъчно тих глас дали не е спала с учителя. За миг Ариа обмисли възможността Хана да е авторката на онова съобщение за Езра — тя бе един от малкото хора, които знаеха за Пигтуния. Но защо би й пукало?
Езра — т.е. господин Фиц — се бе измъкнал с най-некадърното извинение, което бе чувала. Бе заявил: „Една пчела се пъхна в панталоните ми и извиках от страх да не ме ужили!“.
Докато Езра обясняваше за съчиненията от по пет абзаца и за произведенията, включени в програмата, Ариа така и не успя да се концентрира. Тя беше пчелата в панталоните му. Не можеше да спре да зяпа вълчите му очи и сочните устни. Когато той й хвърли кос поглед, усети, че сърцето й ускорява ритъма си.
Езра беше точният мъж за нея, както и тя бе точно за него — Ариа просто го знаеше. Е, и какво като й бе преподавател? Просто трябваше да има начин нещата между тях да се получат.
Баща й спря пред каменните порти на входа. Ариа забеляза един пепелявосив „Фолксваген“, паркиран на едно от учителските места. Помнеше тази кола от „Снукърс“ — беше на Езра. Погледна часовника си. Оставаха петнайсет минути до началото на часа.
Майк изхвърча от колата. Ариа също отвори вратата, но баща й я задържа.
— Изчакай малко — каза той.
— Но аз трябва да… — Тя се загледа с копнеж към колата на Езра.