— Да, но ти не биваше да ме подвеждаш — вдигна вежди Езра.
— Всички лъжат за възрастта си — каза Ариа тихо.
Той прокара ръка през косата си.
— Но… ти си… — Срещна погледа й и въздъхна. — Виж, Ариа, мисля, че си страхотна. Наистина. Когато те срещнах в онзи бар, просто не можех да повярвам на очите си. Помислих си Коя е тази мацка? Не прилича на никое друго момиче, което съм срещал.
Тя заби поглед надолу. Чувстваше се едновременно поласкана и малко замаяна.
Езра са пресегна през бюрото и докосна ръката й — беше топъл и успокояващ жест, — но после бързо се отдръпна.
— Обаче не ни е писано да сме заедно, разбираш ли? Защото в крайна сметка си ми ученичка. Може да загазя здравата. А ти не искаш да ме вкараш в неприятности, нали?
— Никой няма да разбере — каза Ариа тихо, въпреки че не можеше да не си спомни странния есемес от вчера, наред с факта, че някой може би вече бе разбрал.
Езра дълго време не каза нищо. На Ариа й се струваше, че се опитва да вземе решение. Тя го погледна с надежда.
— Съжалявам, Ариа — промълви той накрая. — Мисля, че е време да си вървиш.
Ариа се изправи, бузите й горяха.
— Разбира се.
Тя стисна облегалката на стола. Чувстваше се сякаш вместо вътрешности има нагорещени въглени.
— Ще се видим в час — прошепна Езра.
Тя беззвучно затвори вратата зад гърба си. В коридора учителите я задминаваха, влизаха и излизаха от кабинетите си. Реши да стигне до шкафчето си през двора — нуждаеше се от малко чист въздух.
Щом излезе навън, Ариа чу познат момичешки смях. За секунда замръзна. Кога щеше да спре да си въобразява, че чува Алисън навсякъде? Тя се затътри не по криволичещата павирана пътека, както би трябвало, а направо през тревата. Сутрешната мъгла бе толкова гъста, че едва виждаше краката си. Следите от стъпките й в тревата изчезваха толкова бързо, колкото ги оставяше.
Чудесно. Моментът изглеждаше подходящ да изчезне напълно.
10.
Без гадже е много по-весело
Този следобед Емили стоеше на ученическия паркинг потънала в мисли, докато някой не затисна очите й с ръце. Тя подскочи стреснато.
— Ей, спокойно бе! Аз съм!
Обърна се и въздъхна с облекчение. Беше просто Мая. Откак получи онази странна бележка вчера, Емили беше страшно разсеяна и започваше да се превръща в параноичка. Тъкмо щеше да отключи колата — майка й позволяваше на нея и на Каролин да я ползват до училище при условие, че карат внимателно и й се обадят като стигнат — и да си вземе банския за тренировката.
— Съжалявам — каза Емили. — Помислих си, че… Няма значение.
— Липсваше ми днес — усмихна се Мая.
— И ти на мен. — Емили се усмихна в отговор. Беше се опитала да се свърже с нея тази сутрин, за да й предложи да я метне до училище, но майката на Мая бе казала, че дъщеря й вече е излязла. — Е, какво става с теб?
— Не бих могла да съм по-добре. — Днес Мая бе укротила буйната си тъмна коса с помощта на страхотни многоцветни шнолки във формата на пеперуди.
— Защо така? — наклони глава Емили.
Мая стисна устни и изхлузи единия сандал от крака си. Вторият й пръст беше по-дълъг от палеца, също като на Емил и.
— Всъщност бих била по-добре, ако дойдеш с мен на едно място. Още сега.
— Имам тренировка по плуване…
Мая взе ръката й в своята и я разлюля.
— Ами ако ти кажа, че там, където отиваме, ще направиш една своеобразна тренировка?
Емили присви очи.
— Какво искаш да кажеш?
— Ще трябва да ми се довериш.
Въпреки че навремето бе близка с Хана, Спенсър и Ариа, Емили свързваше най-любимите си спомени с времето, прекарано насаме с Али. Например, когато обуваха шушлякови гащеризони, за да се пързалят надолу по хълма Бейбъри през зимата или обсъждаха идеалните гаджета, или пък плачеха заради случката от шести клас с Джена и взаимно се утешаваха. Когато бяха само двете, Емили виждаше една мъничко по-несъвършена Али — което пък я правеше да изглежда още по-перфектна в очите на Емили — и тя самата чувстваше, че може да се отпусне и да бъде себе си. Сякаш бяха изминали дни, седмици, години откак Емили не беше себе си. И сега тя си мислеше точно за това, и й се струваше, че би могла да изживее нещо подобно с Мая. Липсваше й чувството да има най-добра приятелка.
В момента Бен и останалите момчета сигурно се преобличаха в плувните си костюми и се пошляпваха един друг по задниците с кърпите. Треньор Лорън пишеше с маркер упражненията за деня на една голяма бяла дъска и маркираше басейна с шамандури на необходимите места. А момичетата от отбора се оплакваха, понеже на всички им беше дошло едновременно. Имаше ли смелост да пропусне втория ден от тренировките?