— Хипноза? — повтори Спенсър.
— Сестрата на Мат ме научи — поясни Али, загледана в снимката на Мелиса и Йън върху перваза на камината. Тазседмичното й гадже, Мат, имаше същата пепеляворуса коса като Йън.
— Как го правиш? — попита Хана.
— Съжалявам, тя ме закле да го пазя в тайна. Искате ли да видим дали работи?
Ариа сбърчи вежди и се отпусна на една лилава възглавничка на пода.
— Не знам…
— Защо не? — Очите на Али се спряха на плюшеното прасе, което надничаше от моравата плетена чанта на Ариа. Винаги разнасяше наоколо странни предмети — играчки, пожълтели страници, откъснати от стари книги, пощенски картички от места, на които никога не беше ходила.
— Хипнозата не те ли кара да говориш неща, които не желаеш да кажеш? — попита тя.
— Има ли нещо, което не можеш да ни кажеш? — контрира я Али. — И защо продължаваш да влачиш това прасе навсякъде? — Тя посочи играчката.
Ариа сви рамене и извади плюшеното животинче от чантата си.
— Татко ми донесе Пигтуния от Германия. Съветва ме за любовния ми живот. — Тя заби пръст в прасето.
— Леле, не му бъркай в задника! — изписка Али с престорен ужас и Емили се разхили. — Как изобщо може да мъкнеш нещо, което баща ти ти е дал?!
— Не е смешно — сопна се Ариа, като рязко се извърна да погледне Емили.
Всички мълчаха и се гледаха безизразно в следващите няколко секунди. Това често се случваше напоследък: една от тях — обикновено Али — повдигаше дадена тема, при което някое от момичетата се разстройваше, но никой не смееше да попита направо какво всъщност става.
Спенсър наруши тишината.
— Да си играем на хипноза звучи малко, хмм, смешно.
— Ти нищо не разбираш — бързо каза Алисън. — Хайде! Мога да го направя с всички ви едновременно.
Спенсър се втренчи в колана си, Емили издиша през зъби, Ариа и Хана се спогледаха. Али вечно даваше идеи да пробват нещо ново — миналото лято пушиха семена от глухарче, за да видят дали ще халюцинират, а последната есен бяха преплували езерото Паст Понд, въпреки че знаеха, че там е открит труп, — но работата бе в това, че често пъти не искаха да вършат нещата, които Алисън ги караше. Всички те я обичаха до смърт, но понякога я и мразеха, затова че ги командваше и заради магическото влияние, което упражняваше над тях. Понякога в нейно присъствие се чувстваха някак нереално. Като кукли, всяко движение, на които се ръководеше от нея. И до една им се искаше поне веднъж да имаха волята да й кажат „не“.
— Моляяя — погледна ги Али, пърхайки с мигли. — Емили, ти си готова да го направиш, нали?
— Ами… — Гласът на Емили потрепери. — Всъщност…
— Аз ще го направя! — прекъсна я Хана.
— И аз — рече Емили бързо.
Спенсър и Ариа кимнаха неохотно. С израз на задоволство, Алисън изгаси всички лампи и запали няколко сладко ухаещи на ванилия свещи на масичката за кафе. После отстъпи назад и заговори напевно:
— И така, просто се отпуснете — промълви тя, а момичетата седнаха в кръг на килима. — Пулсът ви се забавя. Мислете си за нещо хубаво, спокойно. Сега ще започна да броя от сто до едно, и от мига, в който ви докосна, ще бъдете под моя власт.
— Страшничко — засмя се Емили неубедително. Алисън започна.
— Сто… деветдесет и девет… деветдесет и осем…
Двайсет и две…
Единайсет…
Пет…
Четири…
Три…
Тя докосна челото на Ариа с месестата част на палеца си. Спенсър се размърда. Ариа сгъна левия си крак.
— Две… — Бавно докосна Хана, после Емили, накрая се доближи до Спенсър. — Едно.
Преди Али да я докосне, Спенсър рязко отвори очи и хукна към прозореца.
— Тук е много тъмно — рече тя на един дъх и дръпна завесите.
— Не! Трябва да бъде тъмно. Само така се получава.
— Стига, това са глупости. Няма нужда. — Щората заяде и Спенсър изръмжа, докато я оправяше.
— Не. Има.
— Искам да е по-светло. И най-вероятно всички останали споделят желанието ми.
Алисън погледна другите. Те продължаваха да седят неподвижно, със затворени очи.
Спенсър сложи ръце на кръста си.
— Знаеш ли какво, не е задължително винаги да става по твоята.
Али се изсмя.
— Спусни ги!
Спенсър завъртя очи.
— Боже мой, пий едно успокоително.