Докато Трейси Рейд казваше довиждане, Емили се обърна отново. Изглеждаше изненадана, че Спенсър още стои там.
— Трябва да влизам в час — рече тя, — но се радвам, че се видяхме.
— Чао-чао! — отвърна Спенсър и двете момичета се разделиха с неловки усмивки.
15.
Най-тежката обида е да поставиш под въпрос мъжествеността му
— Хайде, какво сте се отпуснали! Искам ви в по-добра форма! — кресна им треньор Лорън от платформата.
В четвъртък следобед Емили плуваше със съотборниците си в кристално синята вода на училищния басейн „Андерсън Мемориъл“ и слушаше как младата още треньорка и бивша олимпийска състезателка Лорън Кинкайд им се кара. Басейнът бе двайсет и три метра широк и четиридесет и шест дълъг, с малко по-дълбока зона за гмуркане. Таванът беше стъклен, така че ако човек плуваше „гръб“ вечерно време, можеше да гледа звездите.
Емили се опря на стената на басейна и дръпна шапката си за плуване над ушите. Е, хубаво де, по-добра форма. Днес наистина трябваше да се концентрира.
Миналата вечер, след като се върна от реката с Мая, бе лежала дълго време в стаята си, като ту се чувстваше щастлива и затоплена заради веселото прекарване с новата й приятелка, ту си спомняше признанието на Мая и изпитваше някакво неудобство и странно мравучкане под кожата. Не съм сигурна, че харесвам момчета. По-скоро бих предпочела някой като мен. Дали Мая имаше предвид това, което на Емили й се струваше?
Като си помислеше колко замаяна бе Мая на водопада, да не говорим колко много се бяха гъделичкали и докосвали двете, Емили започваше да става неспокойна. След като се прибра снощи, бе преровила раницата си за онази бележка от А. Чете я отново и отново, опитвайки се да разчепка скритото значение на всяка думичка, докато очите й се замъглиха.
Докато стана време за вечеря, Емили вече твърдо бе решила, че трябва здраво да се заеме с плуването. Без пропуснати тренировки и размотаване. Оттук нататък тя щеше да е пример за останалите от отбора.
Бен доплува до нея и се подпря на стената.
— Липсваше ми вчера.
— М-м-м. — Трябваше да започне отначало и с Бен. Със своите лунички, пронизващи сини очи, леко набола брада и перфектно оформеното тяло на плувец, той определено беше страшно парче, нали? Тя се опита да си го представи как скача от моста на ивицата Марвин. Дали щеше да се смее, или щеше да го сметне за детинско?
— Е, къде беше? — попита Бен и дъхна на плувните си очила, за да махне конденза.
— Наложи се да помагам за урока по испански.
— Искаш ли да дойдеш у нас след тренировката? Нашите няма да се приберат до осем.
— Аз… не съм сигурна, че ще мога. — Емили се изтласка от стената и започна да пори водата. Загледа се в неясните очертания на движещите се ръце и крака под повърхността.
— Защо? — Бен се присъедини към нея.
— Ами защото… — Не можа да измисли подходящо извинение.
— Хайде, сама знаеш, че искаш — прошепна Бен. Гребна малко вода в шепите си и започна да я плиска. Мая беше сторила същото вчера, но този път Емили се отдръпна.
Бен спря.
— Какво има?
— Недей.
Той обви ръце около кръста й.
— Не? Не обичаш ли да те пръскат? — каза той с бебешко гласче.
Тя сне ръцете му.
— Недей.
Той се отдръпна.
— Добре.
Емили с въздишка се плъзна към другия край на плувния коридор. Харесваше Бен, наистина. Може би просто трябваше да отиде у тях след плуване. Щяха да гледат филм, да похапват пица, доставена от „При Ди Силвио“, той щеше да пъхне ръката си под непривлекателния й спортен сутиен. Внезапно на очите й избиха сълзи. В действителност изобщо нямаше желание да седи на синия диван у Бен, да си вади подправки, заседнали между зъбите и да разхожда език из вътрешността на устата му. Просто не искаше.