Но не къщата бе важна тази вечер. Те щяха да се разположат на ливадата. Тя се намираше доста настрани от дома, отделена от зелен жив плет и каменна стена, и се простираше върху няколко декара. Половината от нея се използваше за конеферма на семейство Кан, а останалата просторна част бе покрита с тучна трева и езерце с патици. Целият двор бе заобиколен от гъсти гори.
След като Бен паркира, Емили скочи от колата и се насочи по посока на звука — песен на „Дъ Килърс“, която бумтеше откъм задния двор. Край нея бе пълно с познати от Роузууд, които слизаха от лъскавите си автомобили. Група безупречно гримирани момичета извадиха цигари от малките си шикозни чантички и запалиха, като не спираха да бъбрят по тънките си мобилни телефони. Емили сведе поглед към овехтелия си, по-скоро спортен екип и прокара пръсти през небрежно вързаната си конска опашка.
Бен се присъедини към нея и двамата поеха напряко през една уединена пътека в гората. Скоро попаднаха в зоната на шумния купон. Имаше доста хора, които тя не познаваше, но причината беше, че Кан канеха всички ученици от съседните частни училища, освен тези от Роузууд. Край храстите имаше маса с напитки, до нея — дървен дансинг, фенери, които хвърляха трепкащи светлини и тенти, опънати в средата на ливадата. В другия край, близо до горите, имаше старовремска будка за моментални снимки, украсена с коледни лампички. Семейство Кан я бяха измъкнали от мазето за тазгодишното парти.
Ноъл дойде да им каже добре дошли. Носеше сива тениска, оръфани светлосини дънки и беше бос.
— Как сте? — попита ги той и им връчи по една бира.
— Мерси, братле. — Бен взе своята чаша и отпи жадно. Кехлибарената течност потече по брадичката му. — Много як купон.
Някой потупа Емили по рамото.
Тя се обърна. Беше Ариа Монтгомъри, облечена в тясна бледо червена блузка с надпис „Исландски университет“, къса дънкова пола и червени каубойски ботуши на Джон Флувог. Черната й коса бе опъната във висока опашка.
— Хей, здрасти! — възкликна Емили. Беше чула, че Ариа се е върнала, но не я бе виждала още. — Как беше в Европа?
— Жестоко — усмихна се другото момиче. Двете се гледаха известно време. Емили замълча, макар да искаше да й каже, че се радва, че се е отървала от фалшивата обица на носа и розовите кичури. Стори й се някак неуместно да говори за някогашното им приятелство. Отпи от бирата си и се престори, че е възхитена от ръбовете на халбата.
Ариа се засуети.
— Знаеш ли, радвам се, че си тук. Искаше ми се да говоря с теб.
— Така ли? — Емили срещна очите й и отново сведе поглед.
— Ами… или с теб, или със Спенсър.
— Сериозно? — Усети как нещо стяга гърдите й. Спенсър?!
— Да, и ми обещай, че няма да ме сметнеш за откачена. Нямаше ме толкова дълго и… — Ариа сбърчи нос, гримаса, която Емили добре познаваше. Означаваше, че внимателно премисля думите си.
— И какво? — Емили вдигна вежди и зачака. Може би Ариа искаше старите дружки да се съберат отново — естествено, след като бе отсъствала, нямаше как да знае колко много са се отчуждили. Подобно хрумване би създало доста неудобна ситуация.
— Ами… — започна Ариа уморено. — Има ли някакви новини за изчезването на Али откакто заминах?
Емили подскочи щом чу името на Али да излиза от устата на старата й приятелка.
— За изчезването й? Какво имаш предвид?
— Да кажем, откриха ли кой я е отвлякъл? Появи ли се тя отново?
— Ъ-ъ-ъ, не… — Емили притеснено започна да дъвче нокътя на палеца си.
Ариа се приведе към нея.
— Смяташ ли, че е мъртва?
Очите на Емили се разшириха.
— Аз… не знам… Защо питаш?
Ариа стисна челюсти. Изглеждаше дълбоко замислена.
— Защо е всичко това? — настоя Емили, а сърцето й биеше лудо.
— За нищо.
Очите на Ариа се спряха върху някой зад гърба й и тя решително затвори уста.
— Хей — прозвуча един дрезгав глас иззад Емили.
Тя се обърна. Мая.
— Охо — поздрави я на свой ред, като почти изтърва чашата с бира. — Не… не знаех, че ще идваш.
— Нито пък аз — рече Мая. — Ама брат ми настояваше. Той е някъде тук.
Емили се обърна, за да представи Ариа, но нея я нямаше.
— И какво, това ли е Мая? — Бен бе изникнал до рамото й. — Момичето, което накара Емили да премине на тъмната страна?
— Тъмната страна ли? — повтори Емили пискливо. — Каква тъмна страна?