Лятото превали, започна учебната година, а след нея дойде и следващото лято. Али все още я нямаше. Полицията продължаваше търсенето, но без да вдига шум. Медиите загубиха интерес и пренасочиха камерите и микрофоните си към някакво тройно убийство в Сентър Сити. Дори семейство Дилорентис напуснаха Роузууд около две години и половина след изчезването на Алисън. Колкото до Спенсър, Ариа, Емили и Хана, нещо ги раздели. Сега, ако минеха по улицата, на която някога живееше Али и погледнеха къщата й, не избухваха в сълзи. Всъщност, едно друго чувство започваше да се прокрадва.
Облекчение.
Наистина, Алисън си беше Алисън. Тя беше рамото, на което да поплачеш, единствената, която би помолил да позвъни на момчето, по което си падаш, за да разбере какви са неговите чувства към теб, и крайният арбитър по въпроса дали новите дънки ти правят задника голям. Но освен това, момичетата се бояха от нея. Али знаеше за тях повече от когото и да било друг, в това число и тъмните петна в историята, които те искаха да заровят, както се заравя труп. Ужасна беше мисълта, че Али може да е мъртва, но… ако беше така, то поне техните тайни щяха да са в безопасност.
И бяха. Поне за три години.
1.
Портокали, праскови и лемони
— Някой най-накрая е купил къщата на Дилорентис — каза майката на Емили Фийлдс. Беше събота следобед и госпожа Фийлдс седеше на кухненската маса, потънала в седмичните сметки. Очилата с бифокални стъкла бяха кацнали на върха на носа й.
Емили усети, че ваниловата кола, която пиеше, се качва към носа й.
— Май се е нанесло момиче на твоята възраст — продължи майка й. — Мислех да намина да й оставя една кошница с лакомства за добре дошла, но може би ти ще ме заместиш? — Тя кимна към обвитата в целофан планина от сладкиши на кухненския плот.
— Боже, мамо, моля те! Не искам — сбърчи вежди Емили. Откак се пенсионира като начална учителка, госпожа Фийлдс се бе превърнала в неофициалната посрещачка на новопристигналите в Роузууд, Пенсилвания. Събираше милион дреболийки — сладки, изсушени плодове, уплътнители за буркани, керамични пилета (те й бяха мания), пътеводители и какво ли още не — и ги слагаше в огромна кошница. Беше си типичната жителка на предградията, като изключим лъскавите коли. Мислеше, че са кичозни и харчат много, затова бе предпочела практично Волво.
Госпожа Фийлдс се надигна и прокара ръка по изтощената от боядисване коса на дъщеря си.
— Много ли ще се разстроиш да отидеш там, съкровище? Да пратя ли Каролин вместо теб?
Емили хвърли поглед към сестра си Каролин, една година по-голяма от нея, която удобно се беше изтегнала на дивана и зяпаше шоуто на д-р Фил. Поклати глава:
— Карай. Аз ще отида.
Наистина, Емили мрънкаше от време на време, понякога въртеше очи. Но истината бе, че щом майка й я помолеше, тя вършеше всичко, което се иска от нея. Беше почти пълна отличничка, четирикратна шампионка на щата по бътерфлай и свръхпослушна дъщеря. Спазването на правилата не й тежеше.
Плюс това, дълбоко в себе си Емили искаше да намери причина отново да види къщата на Алисън. Докато, както изглежда, останалата част от Роузууд продължаваше напред след изчезването на Али преди три години, два месеца и дванайсет дни, Емили не можеше да твърди същото. Дори днес тя не можеше да погледне годишника от седми клас, без да усети възел в стомаха. Понякога, в дъждовно време, Емили препрочиташе старите бележки от Али, които пазеше в една кутия от маратонки „Адидас“ под леглото си. Чифт джинси, които Алисън някога й беше дала назаем, все още висяха на дървена закачалка в гардероба й, въпреки че й бяха много омалели. Емили бе прекарала последните самотни години в Роузууд, мечтаейки за друга приятелка като Али, но такава сигурно нямаше да се появи. Макар и да не беше безупречен другар, Алисън си оставаше незаменима.