Нещо върху него — един червен проблясък — току-що се бе поместило. Приличаше на… отражение.
— Какво има? — попита Рен.
— Ш-ш-шт — прошепна Спенсър. Очите й се фокусираха. Беше отражение. Тя се завъртя. Имаше някого на прозореца.
— Мамка му! — изруга тя, сграбчи тениската си и я притисна към голите си гърди.
— Какво става?
Спенсър отстъпи назад. Гърлото й бе пресъхнало.
— Ох — изграчи тя накрая.
— Ох — отекна и неговият глас.
Мелиса стоеше на прозореца, косата й бе разрошена като тази на Медуза, а лицето й бе съвършено безизразно. Между тънките й, обикновено нетрепващи пръсти, гореше цигара.
— Не подозирах, че пушиш — прошепна Спенсър накрая.
Сестра й не отговори. Вместо това дръпна от цигарата за последен път, хвърли фаса в мократа от росата трева и се обърна към главната къща.
— Идваш ли, Рен? — повика го Мелиса ледено през рамо.
25.
Ах, тези ученици-шофьори!
Ченето на Мона увисна, щом излезе в предния двор на Ноъл.
— Мили Боже!
Хана се надвеси от прозореца на БМВ-то на бащата на Шон и й се ухили.
— Кефи ли те?
Очите на Мона светнаха.
— Нямам думи.
Хана се усмихна победоносно и отпи глътка от бутилката, която бе свила от масата с напитки. Преди две минути бе изпратила на Мона снимка на колата, придружена от текста: Влажна съм и съм готова. Ела да ме пояздиш.
Мона отвори тежката врата на пасажерското място и се плъзна вътре. Наведе се напред и заразглежда възхитено емблемата върху волана.
— Толкова е красиво… — Тя проследи с пръст матките бели и сини триъгълничета.
Хана помести ръката й.
— Много ли се накова?
Мона вдигна брадичка и критично огледа мръсната коса, омачканата рокля и набразденото от изсъхнали сълзи лице на приятелката си.
— Нещата с Шон не са минали добре, а?
Хана сведе поглед и пъхна ключа.
Мона се приближи и я прегърна.
— О, Хан, съжалявам… Какво стана?
— Нищо. Както и да е. — Тя се отдръпна и си сложи тъмните очила — което малко влошаваше видимостта, но на кого му пукаше? — и запали двигателя. Таблото светна като коледна елха.
— Яко! — възкликна Мона. — Като светлините в клуб „Шампоан“!
Хана смени на задна предавка и гумите се завъртяха бясно върху влажната трева. После колата изскочи на алеята, тя завъртя волана и потеглиха. Бе прекалено разстроена, за да се тревожи от факта, че двойната маркировка на пътя се учетворява пред очите й.
— Ииихуу! — изкрещя Мона. Свали прозореца и остави дългата си руса коса да се вее зад нея. Хана си запали цигара „Парламент“ и завъртя копчето на радиостанциите, спирайки се на някакво рап радио, по което свиреха нашумяла песен. Усили звука и купето завибрира — както можеше да се очаква, колата бе снабдена с най-добрите баси, които можеха да се купят с пари.
— Това вече е друго нещо — каза Мона.
— По дяволите, да — отвърна й Хана.
Докато правеше един остър завой малко прекалено бързо, нещо в ума й прищрака.
Няма да си ти.
Ох.
Дори тати не те обича!
Ох, ох.
Е добре, майната му. Хана натисна до дупка педала на газта и почти отнесе нечия пощенска кутия с формата на кученце.
— Трябва да отидем някъде, където ще можем да се изфукаме с това котенце! — Мона качи обутите си в маркови обувки с високи токчета крака на таблото, като го изцапа с малко трева и пръст. — К’во ще кажеш за Уауа? Умирам си за нещо сладко!
Хана се изкиска и отпи още една глътка от бутилката.
— Наистина трябва да си пияна, щом искаш да ядеш.
— Не съм пияна, направо съм удавена!
Паркираха накриво пред магазинчето и запяха „Харесвам големите ЗАДНИЦИ и не мога да лъжа!“, докато влизаха, клатушкайки се. Неколцина доставчици с чаши с кафе в ръцете ги зяпнаха с отворени уста.
— Може ли да ти взема шапката? — попита Мона един кльощав тип, посочвайки униформеното му кепе с надпис „Ферми УАУА“. Човекът й го връчи, без да обели дума.
— Ау — прошепна Хана. — Това нещо е въшлясало!
— Но Мона вече я беше нахлупила на главата си.
Мона си купи шестнайсет сухи пасти, брой на „Ю Ес Уийкли“ и една бутилка хавайски плодов пунш; Хана пък си взе близалка за десет цента. Изчака, докато приятелката й не гледаше, и добави към покупката си „Сникерс“ и пакетче шоколадови топчета „М&М“.