— Чувам колата — замечтано изломоти Мона, докато плащаха. — Пищи.
Вярно беше. В пиянското си замайване Хана бе активирала алармата.
— Опа — захили се тя.
Хълцайки от смях, двете изтичаха обратно до автомобила и скочиха вътре. Спряха на червения светофар, а главите им пулсираха. Вляво от тях алеята пред магазина беше празна, с изключение на няколко зарязани пазарски колички. Неоновите светлини на магазина разкриваха безлюдния паркинг; дори отсреща денонощният ресторант за бързо хранене бе празен.
— Хората в Роузууд са такива нещастници. — Хана махна неопределено към мрака.
На магистралата също нямаше жива душа, затова Хана изписка стреснато, когато една кола внезапно изникна в съседната лента. Беше сребристо „Порше“ със затъмнени стъкла и с онези призрачни сини фарове.
— Гледай к’во става — рече Мона, а от устата й се посипаха трохи.
Докато зяпаха захласнати, другата кола изръмжа.
— Иска да се състезава — прошепна Мона.
— Отворко — сви устни Хана. Не можеше да различи шофьора — виждаше само червената светлинка на запалена цигара. Прониза я някакво неясно чувство на тревога.
Двигателят на Поршето изрева отново, този път нетърпеливо, и тя най-сетне видя неясния силует на мъжа. Той отново натисна газта.
Хана изви вежда и изгледа Мона въпросително. Чувстваше се пияна, освободена и абсолютно непобедима.
— Направи го — каза Мона прегракнало и дръпна надолу шапката, която взе от човека в Уауа.
Хана преглътна. Светофарът светна зелено. Щом тя натисна газта, колата подскочи напред. Поршето изръмжа пред нея.
— Хайде, шматко, не му позволявай да те изпревари! — изкрещя Мона.
Хана настъпи здравата педала и двигателят изрева. Понесоха се успоредно с Поршето. Караха със сто и трийсет, после сто и четиридесет, накрая със сто и шейсет. Чувството да летиш с тази скорост бе по-добро от това да крадеш.
— Скъсай му задникаа-а-а! — пищеше Мона екзалтирано.
С лудо биещо сърце Хана натисна газта до пода. Едва чуваше виковете на Мона от рева на колата. Докато правеше завой, в лентата им изскочи сърна. Сякаш се бе материализирала от нищото.
— Мамка му! — кресна Хана. Животното стоеше неподвижно като камък. Тя сграбчи волана, наби спирачките и кривна вдясно, а сърната отскочи от пътя й и побягна. Хана бързо върна кормилото в предишната позиция, за да изправи, но колата започна да поднася. Гумите изсвистяха, когато влязоха в досег с банкета и внезапно всичко се завъртя.
Колата се въртеше и въртеше, а после се удари в нещо. Внезапно се чу трясък, звън на счупени стъкла и после… мрак.
Части от секундата по-късно единственият шум, който идваше от колата, бе някакво свирепо свистене изпод предния капак.
Хана бавно опипа лицето си. Беше наред; нищо не го бе ударило. И краката й се движеха. Тя се опита да се надигне изпод купищата пухкав плат — еърбегът. Погледна към Мона. Дългите й крака бясно ритаха изпод нейната въздушна възглавница.
Хана избърса сълзите от ъгълчетата на очите си.
— Добре ли си?
— Освободи ме от това нещо!
Тя излезе от автомобила и издърпа Мона навън. Стояха край магистралата и дишаха тежко. Отсреща тъмнееха железопътните релси и Роузуудската гара. Шосето бе празно — нямаше и следа от Поршето, нито пък от сърната, която насмалко да отнесат. Пред тях светофарът сменяше от жълто на червено.
— Това си го биваше — каза Мона, а гласът й трепереше.
Хана кимна.
— Сигурна ли си, че си добре? — Тя се обърна към колата.
Цялата предница се бе надънила в един телефонен стълб. Бронята висеше откъсната и се опираше в асфалта. Един от фаровете се бе извадил и сведеше гротескно под някакъв неестествен ъгъл, другият бе строшен.
— Нали няма да се взриви, как мислиш? — попита Мона.
Хана се закиска. Не би трябвало да е смешно, но беше.
— Какво да правим?
— Да офейкваме — заяви Мона. — Оттук можем да се приберем пеша.
Хана сподави кикота си.
— Мили Боже, Шон ще получи удар!
И двете избухнаха в смях. Хълцайки, Хана се обърна към празното шосе и разпери ръце. Усещането да стои в средата на четирилентова магистрала бе невероятно. Все едно Роузууд й принадлежеше. Чувстваше се, сякаш се върти, но може би това се дължеше на факта, че още бе пияна до козирката. Хвърли ключовете до колата. Те се приземиха тежко на земята и алармата се включи.