— Той тръгна по стълбите към втория етаж.
Щом се скри от поглед, Ариа отново се обърна към вратата.
— Толкова е… — започна тя. Но тогава забеляза, че Емили вече е прекосила половината ливада и се насочваше към колелото си. — Хей! Къде отиваш?
Емили вдигна велосипеда от земята.
— Не трябваше да идвам.
— Чакай! Върни се! Аз… трябва да поговоря с теб! — извика Ариа.
Момичето спря и вдигна поглед. Ариа сякаш усещаше думите да се роят като пчели в устата й. Емили изглеждаше ужасена.
Но внезапно Ариа се уплаши да попита. Как би могла да говори за съобщенията от А, без да спомене тайната си? Все още не искаше никой да знае. Особено при положение, че майка й беше горе.
После се сети за Байрън с неговия халат и за това колко неудобно се чувстваше Емили. Бе я попитала, Казвала ли ви е Алисън нещо за мен в седми клас? Защо й бе да задава подобен въпрос?
Освен ако…
Ариа задъвка нокът. Ами ако Емили вече знаеше нейната тайна? Тя стисна устни, парализирана от страх.
Емили тръсна глава.
— Ще се видим после — измърмори тя и преди Ариа да успее да се окопити, Емили вече бясно въртеше педалите.
28.
Брад и Анджелина всъщност са се запознали в Роуззудското полицейско управление
— Дами, открийте себе си!
Докато публиката на Опра ръкопляскаше въодушевено, Хана се отпусна във възглавничките с цвят на кафе, балансирайки с дистанционното върху голия си корем. Малко самоопознаване в тази хладна съботна утрин не би й дошло зле.
Миналата нощ беше доста неясна в спомените й — не бе носила контактните си лещи на партито — и главата й пулсираше. Нямаше ли някакво животно? Беше открила няколко празни опаковки от сладкиши в чантичката си. Дали ги беше изяла? Всичките? Все пак коремът я болеше, а и изглеждаше малко подут. И защо си спомняше толкова ясно някакъв камион за доставка на мляко с емблемата на Уауа? Все едно подреждаше пъзел, само дето тя бе прекалено нетърпелива за подобни неща — вечно се опитваше да притисне заедно парченца, които всъщност не пасваха.
На вратата се позвъни. Тя изстена, претърколи се от дивана и не си даде труд да оправи зелената блузка, която се беше усукала и практически оголваше едната й гърда. Отвори вратата и веднага я тресна обратно.
Уха. Беше онова ченге, господин Април. Така де, Дарън Уилдън.
— Отвори, Хана.
Тя го изгледа през шпионката. Стоеше с кръстосани ръце и изглеждаше съвсем делови, но косата му бе в безпорядък, а пистолетът не се виждаше никъде. А и кой полицай работеше в десет сутринта в безоблачен съботен ден?
Хана хвърли поглед на отражението си в овалното огледало на отсрещната стена. Мили Боже. Набръчкани следи по кожата от възглавницата? Да. Подпухнали очи, устни, които плачеха за гланц? Абсолютно. Тя бързо прокара ръце през лицето си, събра косата си в опашка и си сложи тъмните очила на „Шанел“. След това отвори вратата.
— Хей! — започна тя жизнерадостно. — Как сте?
— Майка ти вкъщи ли е? — попита той.
— Тц — каза тя и поклати глава изкусително. — Цяла сутрин ще е навън.
Уилдън стисна устни. Изглеждаше притеснен. Хана забеляза, че има малка лепенка точно над веждата.
— Какво, да не би гаджето да те е фраснало? — посочи тя.
— Не… — Уилдън докосна лейкопласта. — Ударих се в шкафа с лекарствата, докато си миех лицето. — Завъртя очи. — Сутрин не съм най-сръчният човек на света.
Хана се усмихна. Неусетно бе преминала на „ти“.
— На мен ли го казваш. Миналата нощ се изтърсих по задник. Беше толкова тъпо.
Благото изражение на Уилдън внезапно се помрачи.
— Кога се случи това, преди или след като открадна колата?
Хана направи крачка назад.
— Моля?
Защо я гледаше сякаш бе плод на любовта на извънземни?
— Получихме анонимно обаждане, че си откраднала кола — бавно произнесе той.
Ченето й увисна.
— Аз… какво?
— Едно черно БМВ? Собственост на господин Едуин Акард? Което си нацепила в един телефонен стълб? След като си обърнала една бутилка водка? Нещо от това да ти звучи познато?