Имаше няколко пропуснати повиквания. Шон… шест пъти. Мона два пъти, в осем сутринта и в осем и три минути. Имаше и съобщения — няколко от разни хора на купона, които нямаха връзка, и едно от непознат номер. Усети как стомаха й се стяга на възел.
„Хана, помниш ли зелената четка за зъби КЕЙТ? Така си и помислих!
Тя примигна. Студена лепкава пот потече по врата й. Чувстваше се замаяна. Четката за зъби Кейт?
— Я стига — каза си тя разтреперано и се опита да се засмее. Вдигна поглед към майка си, която още седеше надвесена над бюрото на Уилдън и говореше.
Когато беше в Анаполис, малко след като баща й бе заявил пред всички, кажи–речи, че е прасе, Хана скочи от масата и изтича в къщата. Пъхна се в банята, заключи вратата и седна върху тоалетната чиния.
Поемаше си дълбоко въздух, за да се успокои. Защо не можеше да е красива, изящна и съвършена като Али или Кейт? Защо трябваше да представлява това, което беше — пухкава и несръчна, пълен провал? Не бе сигурна на кого я е яд най-много — на баща й, на Кейт, на самата себе си, или… на Алисън.
Докато горещите гневни сълзи я задавяха, Хана забеляза три снимки в рамка на отсрещната стена. Всичките представляваха близки кадри на нечии очи. Тя мигновено разпозна присвитите изразителни очи на баща си. А ето ги и малките бадемовидни очи на Изабел. Последният чифт бяха големи и опияняващи. Изглеждаха като извадени право от реклама за спирала на „Шанел“. И очевидно принадлежаха на Кейт.
Всички я наблюдаваха.
Хана се взря в своя образ в огледалото. Горчив смях се изтръгна от гърдите й. Стомахът й сякаш щеше да експлодира след тоновете пуканки, които бе погълнала, докато околните я гледаха. Чувстваше се толкова гадно, че просто искаше всичко това да се махне от нея, но когато се надвеси над тоалетната, не се случи нищо. Сълзите продължаваха да браздят бузите й. Докато се пресягаше да ги попие с хартиена кърпичка, забеляза една зелена четка за зъби в малка порцеланова чашка. Тя й даде идея.
Отне й десет минути да се престраши да я пъхне в гърлото си и когато го направи, стана още по-зле — но същевременно и по-добре. Започна да плаче по-силно, но искаше да го направи пак. Докато плъзгаше дръжката обратно в устата си, вратата на банята рязко се отвори.
Беше Алисън. Очите й се плъзнаха по Хана, която бе коленичила на пода с четката в ръка.
— Еха — каза тя.
— Моля те, върви си — прошепна Хана.
Алисън направи стъпка навътре.
— Искаш ли да поговорим?
Хана я изгледа с отчаяние.
— Поне затвори вратата!
Али затвори вратата и седна на ръба на ваната.
— Откога го правиш?
Устната на Хана затрепери.
— Кое?
Али не каза нищо, само погледна изразително към четката. Очите й се разшириха. Хана също погледна натам. Не беше забелязала, но отстрани бе изписано КЕЙТ с малки бели буквички.
В полицейското управление един телефон се раззвъня шумно и Хана трепна. Помниш ли четката за зъби КЕЙТ? Може би и друг знаеше за проблема на Хана или пък я бяха видели да го прави в участъка, а може би някой дори знаеше за Кейт. Но зелената четка? Имаше само един човек, който знаеше за това.
Хана обичаше да си мисли, че Али е още жива — направо щеше да я разбие, сега, след като животът й бе толкова съвършен. Точно тази сцена постоянно разиграваше в ума си: как Али се впечатлява от малкия номер на дънките й; Али ахка при вида на блясъка й за устни „Шанел“; Али я поздравява за перфектно организираното парти край басейна.
С треперещи ръце, Хана изписа: Алисън ли е?
— Уилдън — кресна едно ченге. — Трябваш ни отзад.
Тя вдигна очи. Дарън Уилдън се изправи и се извини на майка й. След секунди цялото управление изпадна в трескава дейност. Полицейска кола изхвърча от паркинга с виещи сирени, последваха я още три. Телефоните звъняха лудо. Четири ченгета спринтираха през помещението.
— Изглежда е нещо голямо — отбеляза Брад, пияният нарушител до нея. Тя подскочи — беше забравила, че е там.
— Недостиг на понички? — вдигна вежди тя, опитвайки се да се засмее.
— По-голямо. — Той възбудено издрънча с белезниците си. — Нещо наистина много голямо.
29.
Добро утро, мразим те
Слънцето струеше през прозореца на плевнята и за пръв път в живота си Спенсър се събуди от цвъртенето на врабчета, вместо от зловещия техномикс от деветдесетте, който баща й надуваше във фитнес залата в главната къща. Но можеше ли да се наслади на момента? Не.