Спенсър сви юмруци под масата и си заповяда да не плаче. Не й пукаше за плевнята, не и истински. Важното бе това, което вървеше наред с нея. Това, че баща й щеше да й направи рафтове, че майка й щеше да й помогне да изберат пердетата, че можеше да си има коте и дори бе прекарала десетина минути в опити да му измисли някое забавно име. Важното бе, че всички бяха заразени от нейния ентусиазъм. Че им пукаше.
Тя понечи да хване ръката на майка си.
— Съжалявам…
Майка й се отдръпна.
— Спенсър, недей.
Тя не успя да преглътне изхлипването си. По бузите й започнаха да се стичат сълзи.
— И без това не аз съм тази, на която дължиш извинения — заяви майка й тихо.
Спенсър погледна към Мелиса, която подсмърчаше отсреща. Тя избърса нос. Колкото и да мразеше Мелиса, трябваше да признае, че никога не е виждала сестра си толкова нещастна — поне откакто Йън скъса с нея в гимназията. Не биваше да флиртува с Рен, но не бе мислила, че ще стигнат толкова далече.
Опита се да се постави на мястото на сестра си — ако първа бе срещнала Рен, а Мелиса го бе целунала, тя също щеше да е сломена. Сърцето й омекна.
— Съжалявам — прошепна Спенсър.
Мелиса потрепери.
— Изгний в ада — изсъска Мелиса.
Спенсър толкова силно прехапа буза, че усети вкуса на кръв.
— Просто си изнеси нещата от плевнята. — Майка й въздъхна. — След което се махай от погледа ми.
Очите на Спенсър се разшириха.
— Но… — изписука тя.
Баща й я изгледа смразяващо.
— Толкова е отвратително — промърмори майка й.
— Ти си такава кучка! — вметна Мелиса.
Спенсър кимна. Може би ако се съгласеше с тях, щяха да престанат. Искаше й се да се свие на мъничка топка и да се изпари. Вместо това изломоти:
— Отивам да го сторя още сега.
— Много добре. — Баща й отпи още глътка кафе и стана от масата.
Мелиса тихо подсмръкна и издърпа стола си назад. Рида по целия път нагоре по стълбите, след което тръшна вратата на спалнята си.
— Рен си тръгна през нощта — каза госпожа Хейстингс на прага. — Занапред няма да чуем за него. И ако си знаеш интереса, ти също няма да го споменаваш никога повече.
— Разбира се — промълви Спенсър и облегна глава на хладната дъбова маса.
— Хубаво.
Спенсър остана така, дишайки по йогийски, като се надяваше, че някой ще дойде и ще й каже, че нещата ще се оправят. Но никой не дойде. Отвън долетя воят на линейка. Звучеше сякаш идва към къщата им.
Спенсър се изправи. О, Боже. Ами ако Мелиса… се бе наранила? Не би го направила, нали? Сирената виеше от по-близо.
По дяволите. Какво бе сторила?
— Мелиса! — изкрещя тя и хукна по стълбите.
— Ти си курва! — долетя гласът на сестра й. — Скапана курва!
Спенсър спря и се облегна на перилата. Е, добре. Изглежда все пак на Мелиса й нямаше нищо.
30.
Циркът се завръща в града
Емили бясно караше велосипеда си надалеч от къщата на Ариа и бе на косъм да се блъсне в някакъв човек, който бягаше край тротоара.
— Внимавай бе! — кресна той.
Докато подминаваше един съсед, който разхождаше две огромни кучета, тя взе решение. Трябваше да отиде при Мая. Това беше единственият отговор. Може би намеренията на Мая бяха добри, все едно връщаше на Емили бележката, за която й бе разказала. Може би Мая бе искала да спомене писмото снощи, но по някаква причина бе замълчала. Може би А всъщност беше М.
Освен това двете имаха да поговорят и за други неща. Например за всичко, което се бе случило на купона. Емили затвори очи и си припомни. Буквално усещаше мириса на банановата дъвка на Мая и меките контури на устата й. Когато отвори очи, свърна рязко, за да не се удари в бордюра.
Е, добре, определено трябваше да изяснят този въпрос. Но какво щеше да каже Емили?
Страшно ми хареса.
Не. Естествено, че нямаше да каже подобно нещо. Щеше да каже Трябва да бъдем само приятелки. В крайна сметка се връщаше при Бен. Ако той я искаше. Щеше й се да превърти времето назад, да бъде пак онази Емили, която бе доволна от живота си, и от която нейните родители бяха доволни. Емили, която се тревожеше само за обхвата на загребването си и за домашното по алгебра.
Тя подмина Майър Парк, където някога двете с Али бяха карали с часове. Опитваха се да въртят педалите едновременно и когато успееха, Али извикваше „Женени сме!“. След това завиваха и скачаха по едно и също време.