Той отвори рязко, но щом я видя, веднага се опита да тръшне вратата.
— Почакай — извика тя, а в гласа й се усещаха сълзи. Езра влезе в кухнята и остана с гръб към нея. Тя го последва.
Той се обърна към нея. Беше небръснат и изглеждаше изтощен.
— Какво правиш тук?
Ариа прехапа устни.
— Дойдох да те видя. Имам новини… — Телефонът й стоеше на перваза. Тя го взе. — Благодаря. Намерил си го.
Той погледна джиесема ядно.
— Окей, получи си го. Сега може ли да си тръгнеш?
— Какво става? — Тя направи крачка към него. — Научих нещо. Трябваше да…
— Да, и аз научих нещо — прекъсна я той. Отдръпна се. — Сериозно, Ариа. Не мога… дори не мога да те погледна.
Очите й се напълниха със сълзи.
— Моля? — Ариа го гледаше объркана.
Той сведе поглед.
— Разбрах какво си казала за мен по телефона.
Тя сбърчи вежди.
— По телефона?
Езра вдигна глава. Очите му блеснаха гневно.
— За глупав ли ме мислиш? Това просто игра ли е за теб? Предизвикателство?
— Какво искаш да…?
Езра въздъхна раздразнено.
— Е добре, знаеш ли какво? Хванах се. Твоята шегичка се получи. Доволна ли си? Сега изчезвай оттук.
— Не разбирам — каза Ариа високо.
Езра цапардоса стената с длан. Силата на удара я накара да подскочи.
— Не се прави, че не разбираш! Не съм ти някое момченце, Ариа!
Цялото й тяло затрепери.
— Кълна се в Бога, че не разбирам за какво говориш. Би ли ми обяснил, ако обичаш? На път съм да се срина!
Езра закрачи нервно из малката стая.
— Добре. След като си тръгна, се опитах да заспя. Но телефонът ти постоянно пискаше. Единственият начин да го накарам да млъкне беше да ти отворя съобщенията.
Ариа притисна очи.
Той кръстоса ръце на гърдите.
— Да ти ги цитирам ли?
В този момент тя разбра. Съобщенията!
— Не, почакай! Не разбираш!
Езра потрепери.
— Ученико-учителска консултация? Допълнителни точки? Това звучи ли ти познато?
— Не, Езра — запелтечи тя. — Ти не разбираш. — Светът се въртеше. Тя се хвана за ръба на масата.
— Чакам — каза той.
— Една моя приятелка беше убита — започна тя. — Току-що откриха тялото й. — Ариа отвори уста да каже нещо повече, но не намираше думите. Езра стоеше в най-отдалечената от нея точка на стаята.
— Всичко е толкова абсурдно — каза тя. — Би ли дошъл тук? Не можеш ли поне да ме прегърнеш?
Езра кръстоса ръце и сведе поглед. Стори й се, че остана така безкрайно дълго време.
— Наистина те харесвах — рече накрая той, а гласът му бе натежал.
Ариа преглътна сълзите си.
— Аз теб също… — Тя направи няколко стъпки към него.
Но той се отдръпна.
— Не. Трябва да си вървиш.
— Но…
Езра сложи ръка на устата й.
— Моля те — каза той малко отчаяно. — Отивай си.
Очите й се разшириха, сърцето й заби лудо. В главата й отекнаха тревожни сирени. Това беше… погрешно. Тя импулсивно захапа ръката му.
— Какво, по дяволите…? — изкрещя той и се отдръпна.
Тя отстъпи назад, зашеметена. От ръката му капеше кръв.
— Ти си луда! — извика той.
Ариа дишаше тежко. Не можеше да говори, дори да искаше. Затова се обърна и хукна към вратата. Когато ръката й натисна бравата, нещо прелетя край нея, отскочи от стената и се приземи на пода. Беше „Битие и нищо“24 от Жан–Пол Сартр. Ариа се обърна към него с отворена уста.
— Вън! — изрева Езра.
Тя тръшна вратата зад гърба си. После се затича през ливадата с всички сили.
32.
Паднала звезда
На следващия ден Спенсър стоеше на прозореца на старата си спалня, пушеше „Марлборо“ и гледаше през поляната към някогашната стая на Алисън. Сега тя беше празна и тъмна. Погледът на Спенсър се отправи към двора на Дилорентис. Блясъкът на светкавиците не беше спирал откакто откриха тялото.
Полицията беше сложила лента около задния двор, макар вече да бяха отнесли трупа на Али. Преди това бяха опънали големи тенти около местопрестъплението, така че Спенсър не беше успяла да види нищо. Не че съжаляваше. Беше повече от ужасно, че тялото на Али е гнило в земята толкова близо до нея. Спенсър си спомни строежа отпреди изчезването й. Бяха изкопали дупката точно преди онази нощ. Знаеше, че я бяха запълнили след това, но не беше сигурна кога точно. Някой просто беше бутнал Алисън вътре.