Тя скри цигарите си в тухления бордюр на прозореца и се върна към списание „Лъки“. Почти не бе разменила дума със семейството си след вчерашната конфронтация и сега се опитваше да се успокои като го преглеждаше методично и отбелязваше всичко, което искаше да си купи. Но докато разглеждаше страницата с блейзърите от туид, очите й се замъглиха.
Дори не можеше да разговаря с родителите си за това. След вчерашния сблъсък на закуска Спенсър бе излязла навън, за да разбере какви са тези сирени — след случката с Джена и изчезването на Али линейките я изнервяха. Докато прекосяваше тяхната ливада към къщата на Дилорентис, тя усети нещо и се обърна. Родителите й също бяха излезли да видят какво става. Когато я забелязаха, не срещнаха погледа й. Полицаите й казаха да се отдръпне и че районът е отцепен. Тогава Спенсър видя колата на моргата. Радиостанцията на едно от ченгетата пропука: „Алисън“.
Тялото й изведнъж беше изстинало. Светът се завъртя. Спенсър се отпусна на земята. Някой й заговори, но тя не разбираше.
— Ти си в шок — чу накрая. — Опитай се да се успокоиш.
Зрителното поле на Спенсър бе толкова тясно, че не виждаше кой говори — знаеше само, че не е нито майка й, нито баща й. Човекът се върна с одеяло и й каза да се завие на топло и да остане седнала.
Когато се почувства достатъчно на себе си, за да стане, човекът, който й бе помогнал, го нямаше, който и да беше той. Родителите й също си бяха тръгнали. Дори не си бяха дали труд да проверят дали Спенсър е добре.
Прекара остатъка от съботата и почти цялата неделя в стаята си, като излизаше само до тоалетната, и то когато знаеше, че няма да срещне никого по коридора. Надяваше се, че все някой ще се качи да я види, но когато чу тихото, колебливо почукване на вратата на стаята си по-рано този следобед, не отговори. Не беше сигурна защо. Чу как някой въздъхна и пое обратно по коридора.
А после, едва преди половин час, Спенсър наблюдава как бащиният й „Ягуар“ излиза от предната алея и се насочва към улицата. Майка й седеше на пасажерското място, а Мелиса бе отзад. Спенсър нямаше представа къде отиват.
Тя се отпусна на стола пред компютъра и отвори първия имейл от А, онзи, в който се обясняваше значението на думата „копнея“. След като го препрочете неколкократно, натисна бутона „Отговор“. После бавно написа: Ти ли си Алисън?
Поколеба се, преди да кликне върху „Изпрати“. Дали всички тези полицейски светлини не я караха да се вживява прекалено, да се чувства като в криминален филм? Мъртвите момичета нямаха пощенски кутии в Хотмейл. Нито пък използваха прякори в айсикю. Спенсър трябваше да се вземе в ръце — някой се преструваше на Али. Но кой?
Тя се загледа в джиесема си, стил Мондриан25 който миналата година си бе купила от Музея на изкуствата във Филаделфия. После долови някакъв звук.
Пинг! И пак.
Пинг.
Всъщност звучеше, сякаш идва от съвсем близо. Например от прозореца й. Спенсър се изправи точно когато нещо удари стъклото отново. Някой хвърляше камъчета.
А?
Когато поредното камъче издрънча по прозореца, тя отиде до перваза и… зяпна. На ливадата долу стоеше Рен. Сините и червени светлини, идващи от полицейските автомобили, хвърляха раирани сенки по скулите му. Когато я видя, той се усмихна широко.
Спенсър незабавно се обърна и се заспуска по стълбите, без да й пука колко ужасна беше косата й, нито че носеше лекьосано долнище на пижама. Рен се затича към нея, щом се показа на вратата. Притисна я в обятията си и целуна разрошената й глава.
— Не трябваше да си тук — промълви тя.
— Знам. — Той се отдръпна, за да я види. — Но забелязах, че колата на вашите я няма, така че…
Спенсър прокара ръка през меката му коса. Рен изглеждаше изтощен. Ами ако се бе наложило да прекара миналата нощ в „Тойота“-та си?
— Откъде знаеше, че съм се пренесла обратно в старата си стая?
Той сви рамене.
— Догадка. Освен това ми се стори, че мярнах лицето ти през прозореца. Искаше ми се да дойда по-рано, но… се случи всичко това. — Рен махна към полицейските коли и новинарските ванове отсреща. — Добре ли си?
— Да — отвърна тя. Вдигна глава нагоре към него и прехапа напуканата си устна, за да не заплаче. — Ти добре ли си?
25
Мондриан, Пит (1872–1977 г.) — холандски художник-абстракционист, който отрича бялото, сивото и черното като цветове; силно повлиял архитектурата и дизайна. — Б.пр.