— Аз? Естествено.
— Има ли къде да живееш?
— Мога да спя на дивана у един приятел, докато намеря нещо по-добро. Няма проблеми.
Де да можеше и Спенсър да спи на дивана у някой приятел! В този момент й хрумна нещо.
— Вие с Мелиса скъсахте ли?
Рен взе лицето й в длани и въздъхна.
— Разбира се — каза той меко. — Беше неизбежно. А и с Мелиса не се чувствах както…
Той замълча, но Спенсър знаеше какво иска да каже. Не се чувствах както с теб. Тя се усмихна нервно и облегна глава на гърдите му. Сърцето му биеше силно до ухото й.
Спенсър вдигна очи и погледна към къщата на семейство Дилорентис. Някой беше сътворил същински малък мавзолей за Алисън на паважа, пълен със снимки и свещи с образа на Дева Мария. В средата бяха подредени малки магнитни буквички, с които бе изписано Али. Спенсър също бе оставила една малка усмихната фотография на Алисън в тясна синя тениска от „Фон Дъч“ и чисто нови убийствени дънки. Помнеше кога направи тази снимка: бяха в шести клас, на зимното празненство на Роузууд. Петте приятелки бяха шпионирали как Йън идва да вземе Мелиса. Спенсър бе започнала да хълца от смях, когато сестра й, в опита си да се появи царствено, се бе препънала по пътя към наетата под наем лимузина. Може би това бе последният им весел и безгрижен спомен заедно. Случката с Джена се състоя скоро след това. Спенсър се загледа към къщата на Тоби и Джена. Както обикновено, там нямаше никого, но въпреки това тя потръпна.
Докато търкаше очи с опакото на слабата си, бледа ръка, един от новинарските микробуси потегли бавно и шофьорът с червена шапка с козирка на главата се втренчи в нея. Тя се сви. Определено сега не бе моментът да обогати репортажа с трагичното рухване на приятелката на мъртвото момиче.
— По-добре тръгвай. — Тя подсмръкна и вдигна очи към Рен. — Тук е абсолютна лудница. Пък и не знам кога ще се приберат родителите ми.
— Добре. — Той повдигна брадичката й. — Но ще можем ли да се видим пак?
Спенсър преглътна и се опита да се усмихне. В този момент Рен се наведе и я целуна, като обви една ръка през раменете й, а другата сложи точно на онова място, което я болеше толкова в петък.
Тя се откъсна от обятията му.
— Дори нямам телефонния ти номер.
— Не се притеснявай — прошепна той. — Аз ще ти се обадя.
Спенсър остана в просторния двор още известно време да погледа, докато Рен вървеше към колата си. Когато потегли, очите й отново се напълниха със сълзи. Само ако имаше с кого да поговори — някой, на когото не бе забранено да стъпва в къщата й. Тя отново спря поглед на малкото светилище на Али и се запита как ли се справяха старите й приятелки с всичко това.
Когато автомобилът на Рен зави зад ъгъла, Спенсър забеляза светналите фарове на друга кола, която тъкмо влизаше в улицата. Замръзна. Дали не бяха родителите й? Бяха ли видели Рен?
Фаровете се приближиха. Внезапно Спенсър осъзна кой е това. Небето бе тъмно виолетово, но тя все още можеше да различи дългата русолява грива на Андрю Кембъл.
Вдиша рязко и се скри зад розовите храсти на майка си. „Мини Купър“-ът на Андрю бавно се приближи до пощенската кутия пред дома й, той повдигна капака, плъзна нещо вътре и внимателно го затвори. После продължи надолу.
Тя изчака докато автомобилът изчезна от поглед, след което спринтира до тротоара и отвори кутията с трясък. Андрю бе оставил сгъната бележка.
„Здрасти, Спенсър,
Не знаех дали отговаряш на телефонни обаждания. Искрено съжалявам за Алисън. Надявам се, че одеялото ми ти е помогнало вчера.
Тя се обърна с лице към къщата и препрочете редовете още няколко пъти. Взря се в наклонения момчешки почерк. Одеяло? Какво одеяло?
Тогава разбра. Нима Андрю бе онзи, който й бе помогнал?
Спенсър смачка хартията в юмрук и се разрида отново.
33.
Най-добрите в Роузууд
„Полицията поднови случая Дилорентис и е в процес на разпитване на свидетели — съобщи говорителят от новините в единайсет часа. — Семейството на починалата, което сега живее в Мериленд, ще трябва да се справи с нещо, което се е опитвало да остави зад гърба си. С тази разлика, че сега знаят съдбата на детето си.“
Говорителите са такива майстори на драмата, помисли си Хана ядосано, докато пъхаше следващата шепа чипс в устата си. Само новинарите можеха да направят една ужасна история още по-лоша. Камерата оставаше фокусирана върху малкия олтар на Али, свещите, увехналите цветя, които хората несъмнено бяха накъсали от градините на съседните къщи, любимите бонбони на Али и, естествено, десетките снимки.