Не присъствувах на посрещането му, тъй като дежурех в обсервационната кула — проверявах метеорните пътеки. Самата ни станция е добре защитена, но някои от корабите, които кацаха от време на време, можеха да имат неприятности с онези, които редовно се отбиваха при нас точно в този сектор. Когато смяната ми свърши, Дор Ласос беше вече настанен и официалното посрещане — приключило.
Все пак отидох да го видя със слабата надежда, че ще открием общи познати от неговата или от моята раса — народите и на двама ни са доста многочислени, бог ми е свидетел, така че реална възможност съществуваше. И аз като Клей копнеех за всичко, свързано с родината ми.
— Здравей, Хиксаброд — започнах аз, влизайки в стаята му, и внезапно млъкнах.
Хлапето беше вътре. Погледна ме някак странно.
— Нима знаеш хиксабродски? — попита той недоверчиво.
Кимнах — бях научил езика през дългосрочната си служба по време на денебианските безредици. Благоприличието ме накара да се опомня и веднага зададох въпроса си.
Той поклати глава.
Какво пък, просто бях пробвал наслуки. Вероятността да познава нашия преводач от времето на денебианските безредици бе минимална. Хиксабродите нямат семейна система на кръщаване. Приемат имената на по-възрастните, от които се възхищават. Поклоних се учтиво и си тръгнах.
Чак след това изведнъж ми хрумна — за какво, по дяволите, можеше Хлапето да разговаря с един хиксаброд.
Наистина се тревожех за Клей. Тъй като моят блъф с Хлапето се провали, наумих си да опитам със самия Клей. Отначало чаках удобен момент, но след последната разправия с Хлапето приятелят ми почти не напускаше жилището си. Накрая реших да действувам открито и отидох при него.
Намерих го в стаята му — четеше. Малко се стреснах, като видях този висок, все още снажен мъж, облечен в халат подобно на старец, с ръка на чело да следи съсредоточено сменящите се един след друг редове на яркия екран. Но щом влязох, Клей ме погледна с усмивка, добре позната ми от четирите години близко съжителство.
— Какво четеш? — попитах, сочейки скенера.
Той го изключи — светлината загасна и редовете изчезнаха.
— Глупав роман — отговори ми с усмивка — от некадърен писател. Но е от Тарсус.
Седнах на стола, който ми предложи.
— Клей, ще имаш ли нещо против, ако говоря направо?
— Давай — окуражи ме той.
— За Хлапето — казах без заобикалки. — И за тебе. Не може да продължава така.
— Ами ти, стари разбойнико, какво предлагаш? — отвърна Клей безгрижно.
— Две неща. И те моля да ги обмислиш добре, преди да ми отговориш. Първо, да се опитаме да съберем деветдесет процента мнозинство и да подадем молба за отстраняването му от станцията на основание, че е вреден за колектива.
Клей бавно поклати глава.
— Не можем да направим това, Морт.
— Предполагам, че ще успея да взема подписите. Дотегнал е на всички. Ще се съгласят.
— Не става дума за това, много добре разбираш. Смята се, че отстраняване на някого по молба на колектива няма да му навреди, но и двамата знаем — не е така. Ще го пратят в някоя ужасна станция, където ще се забърка в още по-големи неприятности и накрая ще стигне до наказателна служба — истински ад. И нас ще обвинява за това и ще ни мрази докато е жив.
— Какво от това? Нека да ни мрази.
— Аз съм от Тарсус. Няма да ми е все едно. Не мога да направя такова нещо.
— Добре — отвърнах аз. — Да оставим това. Изкарал си почти седем години тук и разполагаш с половината пари, нужни ти да се откупиш. Моите спестявания пък са почти достатъчни, колкото и да не ти се вярва, за да допълним сумата. Освен това ще ти предоставя заплащането си за трите години, които ми остават, за пенсионирането ти. Вземи парите и се махни от Службата. Не е онова, което си очаквал да получиш, но по-добре малко, отколкото…
— А какво ще стане с твоето завръщане в родината ти? — попита той.
— Погледни ме.
Клей ме погледна и аз знам какво видя — счупения нос, белезите, бръчките: лице на дорсаец.
— Никога няма да си ида у дома — рекох аз.
Продължи да ме гледа още дълго. Забелязах как малко пламъче лумва в очите му. Но пламъчето угасна и разбрах, че и с него съм загубил.
— Може и да е така — каза тихо той, — но не аз ще съм причината.
Оставих го да си чете.
По принцип няма прекъсвания между смените — винаги някой дежури. Но при специални поводи като например вечерята, организирана в чест на хиксаброда, всички се събирахме в станцията. Осигурявахме си подобни „почивки“, като предварително си свършвахме работата, а използувахме и четирите часа в денонощието, когато по правило не пристигаха съобщения и кораби.