— Едва ли — рече Дор Ласос.
— Но не, вие трябва да чуете истински „експерт“ — отвърна Хлапето възбудено. — Особено когато „материалът“ му е добър. Като например въпросът за родните планети. Какво представлява вашата родна планета Хикса?
Вече бях убеден, че подозренията ми са верни. Без да привличам ненужно внимание към себе си, станах и излязох.
Чуждоземецът издаде странен дрезгав звук и заговори — гласът му ме следваше, докато бързо крачех по празния коридор.
— Много е красива — казваше сякаш някакъв компютър. — Диаметърът й е тридесет и осем хиляди метра. Притежава двадесет и три големи планински вериги и седемнадесет обширни водни пространства…
Гласът на хиксаброда заглъхна — вече не чувах думите.
Преминах пустите коридори и направо се качих в комуникационната зала. Влязох през вратата, без да спирам — в поотиворечие с наредбите, без да погледна автоматичния принтер за някое ново неочаквано съобщение, без да си направя труда да проверя дали предавателят е настроен на автоматично откриване и сигнализиране за приближаващи кораби.
Не обърнах внимание на нищо и отидох направо при картотеката, където се съхраняват всички получени съобщения.
Отворих я и извадих папката за онзи ден. Набързо прегледах многобройните копия с въпросната дата. И там, под надписа „Съобщения за посетители“, намерих известието за пристигането на Дор Ласос. Прескочих различните данни за нашия гост и спрях поглед на реда, където беше отбелязан последният му престой.
Тарсус.
Клей ми бе приятел. А това, което човек е в състояние да изтърпи, без да рухне, си има своите граници. На една от стените в комуникационната зала висеше списък на хората от станцията. Срещу името на Уилям Питърбъръ сложих знака на дорсайците и извадих пистолета си от сандъка с оръжията.
Проверих магазина. Беше зареден. Върнах го на мястото му, прибрах пистолета в сакото си и отидох при останалите.
Дор Ласос още говореше:
— Флората и фауната се поддържат в идеален естествен баланс и през последните шестдесет хиляди години излишъкът над нормалния брой на който и да е вид не е надвишил един процент. Животът на Хикса е планомерен и прогнозиран. Времето се контролира в максимална степен.
Докато сядах, металическият глас на хиксаброда трепна за секунда, после се стабилизира и продължи:
— Ще се върна там някой ден.
— Красива картина — каза Хлапето.
Беше се навел напред над масата, очите му блестяха и усмивка оголваше зъбите му.
— Много привлекателна планета. Но неприятно ми е да ви информирам, Дор Ласос, че тя бледнее пред едно друго местенце в галактиката.
И хиксабродите са воини. Изражението на Дор Ласос не се промени, но гласът му стана по-дълбок и отекна в стаята:
— Вашата планета?
— Бих желал да е така — отвърна Хлапето със същата вълча усмивка. — Бих желал да мога да твърдя това. Но мястото, за което говоря, е така чудесно, че мен едва ли ще ме пуснат там. Всъщност аз никога не съм виждал този край, но много съм слушал за него през последните няколко години. Той или е наистина най-дивното място във вселената, или пък човекът, който разказва за него…
Бутнах назад стола си, за да стана но Клей стисна ръката ми и ме задържа.
— Та ти казваше, че… — обърна се той към Хлапето, което моето движение бе накарало да замълчи.
— Човекът, който ми е разказвал за него — каза Хлапето спокойно, — е един от онези майстори на лъжата, за които споменах на Дор Ласос.
Отново се опитах да стана, но Клей пак ме изпревари. Висок и горд, той се изправи на края на масата.
— Мое право си е — прошепна ми тихо.
Без да бърза, преднамерено той взе чашата си и я запрати право в лицето на Хлапето. Тя се удари в масата пред него и брендито заля безукорната му униформа.
— Извади пистолета си! — заповяда Клей.
Сега и Хлапето скочи. Знаех, че е замислил цялата тази сцена, но въпреки това не успя да скрие омразата си. Лицето му побеля от гняв. Подпря се на ръба на масата, стараейки се да се овладее и да довърши предварително скроения план.
— Защо са ни нужни пистолетите? — попита Хлапето.
Гласът му бе станал хрипкав от усилието да се сдържа.
— Ти ме нарече лъжец.
— И пистолетите ли ще докажат, че не си?
Хлапето вече си възвръщаше самообладанието — задиша по-спокойно, а смехът му прокънтя в стаята.
— Защо са ни пистолетите, щом е възможно с абсолютна точност да установим дали казваш истината?
Погледна един след друг всички присъствуващи. След това очите му пак се приковаха в Клей.
— Години наред ти ми разправяш какви ли не неща. Но две от тях непрекъснато повтаряш. Първо — че си бил комарджия. Второ — че Лулунгомина, твоята скъпоценна Лулунгомина на Тарсус, е най-прекрасното място в цялата вселена. И двете ли са верни?