Накрая ми хрумна да се отбия, все едно че нищо не се бе случило, като първо накарам прислужницата да попита дали на мисис Стрикланд й е удобно да ме приеме. Това щеше да й даде възможност да ме отпрати. Обзет от чувство на неудобство, казах на прислужницата фразата, която си бях подготвил, и докато чаках в тъмния коридор за отговора, трябваше да призова на помощ цялата си воля, за да не избягам. Прислужницата се върна. За възбуденото ми въображение нейното държане подсказваше, че е напълно осведомена за семейното нещастие.
— Заповядайте оттук, сър — каза тя.
Аз я последвах в гостната. Щорите бяха наполовина спуснати, за да затъмнят стаята, и мисис Стрикланд бе седнала с гръб към светлината. Зет и, полковник Макандрю, стоеше прав пред камината и топлеше гърба си на незапаления огън. Моята поява ми се стори крайно неуместна. Реших, че пристигането ми ги бе изненадало и мисис Стрикланд ме е поканила да вляза само защото е забравила да ме отпрати. Въобразих си, че полковникът е възмутен от намесата ми.
— Не бях съвсем сигурен дали ме очаквате — казах аз, като се опитвах да се държа непринудено.
— Разбира се, че ви очаквах. Ан ей сега ще донесе чая.
Дори в полутъмната стая не можеше да не се забележи, че лицето на мисис Стрикланд бе цялото подпухнало от сълзи. Кожата й, която и без това никога не бе много свежа, сега имаше землист цвят.
— Спомняте си зет ми, нали? Срещнахте се тук на вечеря, точно преди ваканцията.
Ръкувахме се с полковника. Беше ми така неудобно, че просто не можех да измисля какво да кажа, но мисис Стрикланд ми се притече ка помощ. Попита ме как съм прекарал, лятото и така успях да поведа някакъв разговор, докато донесоха чая. Полковникът поиска уиски със сода.
— За теб също е добре да пийнеш малко, Ейми — подкани я той.
— Не, предпочитам чай.
Това беше първият намек, че се е случило нещо неприятно. Направих се, че не го забелязвам, и положих всички усилия да въвлека мисис Стрикланд отново в разговор. Полковникът, все още пред камината, не продумваше. Питах се колко ли време трябва да мине, за да не е неудобно да се сбогувам, и се чудех защо изобщо мисис Стрикланд ме покани. В стаята нямаше цветя, а различните украшения, прибрани за през лятото, не бяха върнати, по местата им; тази стая, която винаги бе имала толкова приветлив вид, сега изглеждаше безрадостна и напрегната, създаваше тягостно усещане, че оттатък стената лежи мъртвец. Изпих чая си.
— Искате ли, цигара? — попита мисис Стрикланд. Тя потърси с очи кутията, но не я намери.
— Впрочем боя се, че няма.
Изведнъж се разрида и бързо излезе от стаята.
Бях слисан. Сега си мисля, че липсата на цигари, доставяни по правило от съпруга и, и бе напомнила за него и я бе пронизало новото чувство, че ги няма малките удобства, с които бе свикнала. Осъзнала бе, че със стария живот е свършено. Да се преструваме повече беше невъзможно.
— Май че трябва да си тръгвам — обърнах се аз към полковника, като станах от стола си.
— Чули сте сигурно, че онзи негодник я изостави — неочаквано избухна той.
Поколебах се, преди да отговоря:
— Нали знаете как се пръскат слуховете. Намекнаха ми, че нещо не е в ред.
— Офейкал. Заминал за Париж с някаква жена. И е оставил Ейми без пукната пара.
— Страшно много съжалявам — отвърнах аз, като не знаех какво друго да кажа.
Полковникът изпи на един дъх уискито си. Беше висок, суховат мъж на около петдесет години, с посивяла коса и увиснали мустаци. Имаше воднисто сини очи и безволеви устни. От последната си среща с него си спомнях, че имаше глуповато лице и се хвалеше как през десетте си последни години в армията бе играл поло по три пъти в седмицата.
— На мисис Стрикланд сигурно не и е до мен точна сега — рекох аз. — Бихте ли и предали колко много съжалявам? Ако мога с нещо да и бъда полезен, с радост ще го сторя.
Той не обърна никакво внимание на думите ми.
— Не знам какво ще стане с нея. Ами децата? От въздух ли ще живеят? Седемнадесет години…