Знаеше се къде е отседнал Стрикланд. В гневно писмо, адресирано до неговата банка, съдружникът му го бе обвинил, че крие местожителството си, а Стрикланд в цинично-ироничен отговор бе съобщил на съдружника си точно къде може да го намери. Очевидно живееше на хотел.
— Никога не съм го чувала — каза мисис Стрикланд. — Но Фред го знае и казва, че бил много скъп.
Тя силно се изчерви. Сигурно си представи как съпругът й е настанен в луксозен апартамент, как вечеря в ресторанти, кой от коя по-елегантни, как денем ходи по конни надбягвания, а вечер — по театри.
— Не, на неговата възраст това не може да продължи дълго — разсъждаваше тя. — Все пак той е вече на четиридесет. Бих могла да разбера, ако се отнасяше за млад човек, но мисля, че това е ужасно за мъж на неговите години, с големи деца. Здравето му изобщо няма да издържи.
В гърдите й озлоблението се бореше с мъката.
— Кажете му, че домът ни просто вика за него. Всичко си е както преди и все пак всичко е различно. Не мога да живея без него. По-скоро ще се убия. Говорете му за миналото, за всичко, което сме преживели заедно. А какво да кажа на децата, когато попитат за него? Стаята му си е същата, каквато я е оставил. Тя го чака. Ние всички го чакаме.
И тя ми каза точно какво трябваше да му говоря. Даде ми подробни отговори на всяко нещо, което той би могъл да каже.
— Ще направите за мен всичко, което е по силите ви, нали? — каза тя жалостиво. — Разкажете му в какво положение се намирам.
Виждах, че тя желаеше да призова неговото съчувствие с всички възможни средства. Плачеше, без да се въздържа. Бях извънредно трогнат. Негодувах срещу хладнокръвната жестокост на Стрикланд и обещах да направя всичко, което мога, за да го доведа. Съгласих се да замина след един ден и да остана в Париж, докато постигна някакъв резултат. И тъй като вече ставаше късно, а ние и двамата бяхме преуморени от толкова много вълнение, аз си тръгнах.
XI
По време на пътуването ме обзеха лоши предчувствия относно мисията ми. Сега, като не бях свидетел на злочестието на мисис Стрикланд, можех по-спокойно да обмисля случилото се. Озадачиха ме противоречията в нейното държане. Тя наистина бе много нещастна, но за да събуди у мен състрадание, успя да направи спектакъл, от своето нещастие. Явно бе, че се е готвела да плаче, защото се бе снабдила с достатъчно носии кърпички. Нейната предвидливост ме възхити, но сълзите й вече не ми се струваха тъй трогателни. Не можех да определя дали искаше съпругът й да се върне, защото го обичаше, или защото се плашеше до смърт от злите езици. Тревожеше ме и подозрението, че мъката от пренебрегнатата любов образуваше в разбитото й сърце сплав с болката — твърде жалка според моите тогавашни принципи — от накърненото самолюбие. Все още не бях разбрал колко противоречива е човешката природа; не знаех колко поза можеше да има в искрения, колко низост в благородния и колко доброта в отхвърления човек.
Но в моето пътешествие имаше нещо приключенско и аз се оживих, когато наближи Париж. Освен това погледнах на себе си откъм театралната страна на нещата и бях доволен от своята роля на доверен приятел, тръгнал да върне блудния мъж при неговата всеопрощаваща съпруга. Реших да посетя Стрикланд на следващата вечер, защото инстинктът ми подсказваше, че часът трябва да бъде избран много внимателно. Малко вероятно е един зов към чувствата да донесе желания резултат преди обяда. По онова време моята глава непрекъснато беше заета с мисли за любовта, но изобщо не можех да си представя съпружеско блаженство преди следобедния чай.
В моя хотел попитах за този, в който живееше Чарлс Стрикланд. Наричаше се хотел „Де Белж“. Но портиерът за моя изненада не бе и чувал за него. От мисис Стрикланд знаех, че това е голям, разкошен хотел на гърба на улица „Риволи“. Потърсихме в указателя. Единственият хотел с това име се намираше на улица „Моан“. Кварталът не беше нито скъп, нито дори особено почтен. Аз поклатих глава:
— Сигурен съм, че не е този.
Портиерът сви рамене. Друг хотел с това име в Париж нямаше. Дойде ми наум, че Стрикланд просто е укрил адреса си. Давайки на своя съдружник името на този хотел, той просто му бе скроил номер. Не зная защо, но ми се струваше, че от неговото чувство за хумор можеше да се очаква да прати един разлютен борсов посредник за зелен хайвер в Париж — на някоя сиромашка улица в съмнителна къща. Все пак реших, че ще бъде по-добре да се уверя в това. На следния ден към шест часа вечерта взех такси до улица „Моан“, но го освободих в самото начало на улицата, защото предпочитах да стигна до хотела пеш и да го огледам, преди да вляза. Това бе улица с малки магазинчета за нуждите на бедните хора и към средата й от лявата ми страна беше хотел „Де Белж“. Моят хотел бе достатъчно скромен, но в сравнение с този беше направо великолепен. Пред мен се издигаше висока, олющена сграда, небоядисвана навярно от години, която изглеждаше толкова мръсна, че къщите от двете й страни ми се видяха спретнати и чисти. Изпоцапаните прозорци бяха до един затворени. Чарлс Стрикланд не можеше да живее тук в престъпно охолство с неизвестната чародейка, заради която бе забравил и чест, и дълг. Бях страшно ядосан, чувствувах, че ме правят на глупак, и едва не се обърнах да си вървя, без дори да съм попитал. Влязох само за да мога после да кажа на мисис Стрикланд, че съм направил всичко.