Входът беше досами вратата на едно от магазинчетата. Беше отворено и в малкото преддверие висеше надпис: Bureau ги premier16.
Изкачих се по тясната стълба и на площадката открих нещо като гише, отделено със стъклена преграда, в което имаше малка писалище и няколко стола. Отвън беше сложена пейка, на която вероятно нощният портиер прекарваше неспокойни часове. Наоколо не се виждаше никой, но под един електрически звънец бе написано Garcon17.
Позвъних, след малко се появи един келнер по ряза и с домашни чехли. Беше млад и гледаше смръщено изпод вежди.
Не знам защо, но зададох въпроса си съвсем небрежно:
— Случайно да живее тук мистър Стрикланд?
— Стая трийсет и две. На шестия етаж.
Така бях изненадан, че не можах да отговоря веднага.
— В стаята си ли е?
Дежурният погледна към някаква дъска в гишето.
— Не е оставил ключа си. Качете се и ще разберете. Трябваше да попитам и още нещо:
— Madame est la?18
— Monsieur est seul19.
Дежурният ме проследи с подозрителен поглед, като се отправих нагоре по стълбището. То беше тъмно и задушно. Усещаше се противна миризма на плесен. Три етажа по-нагоре се отвори някаква врата и една жена, разрошена и по халат, мълчаливо ме изгледа, като минавах. Накрая стигнах шестия етаж и почуках на вратата с номер трийсет и две. Отвътре се чу шум и вратата леко се открехна. Пред мен стоеше Чарлс Стрикланд. Мълчеше. Очевидно не ме позна.
Казах му името си. Постарах се с всички сили да си придам небрежно-високомерен вид.
— Вие сигурно не си спомняте за мен. Имах удоволствието да вечерям у вас миналия юли.
— Влизайте — каза той приветливо. — Приятно ми е, че ви виждам. Сядайте.
Аз влязох. Стаята беше съвсем малка, претрупана с мебели от стила, известен на французите като „Луи Филип“. Имаше голямо дървено легло с бухлат червен юрган от пух, имаше също масивен гардероб, обла маса, съвсем малък умивалник и два стола, тапицирани в червен рипс. Всичко бе мръсно и вехто. Нямаше и следа от порочния разкош, който полковник Макандрю тъй самоуверено ми описваше. Стрикланд захвърли на пода дрехите, натрупани върху един от столовете, и аз се настаних на него.
— С какво мога да ви бъда полезен?
В тази малка стая той изглеждаше дори по-едър, отколкото го помнех. Носеше старо широко сако и не се беше бръснал от няколко дни. Когато го видях за последен път, беше в изискан костюм и изглеждаше доста неловко, а сега — небрежен и раздърпан, изглеждаше съвсем естествено. Не знаех как щеше да посрещне думите, които си бях подготвил:
— Дойдох да се срещна с вас от името на жена ви.
— Тъкмо излизах да пийна нещо преди вечеря. Най-добре елате с мен. Обичате ли абсент?
— Горе-долу.
— Е, тогава да вървим.
Той си сложи мека шапка, която силно се нуждаеше от изчеткване.
— Можем и да вечеряме заедно. Дължите ми една вечеря, нали така?
— Разбира се. Сам ли сте?
Бях много доволен от себе си, че вмъкнах този важен въпрос така естествено.
— Да, да. И да си призная, от три дни не съм говорил е жива душа. Моят френски съвсем не е блестящ.
Докато слизах пред него по стълбите, се чудех какво ли се бе случило с младата дама от чайната. Дали вече се бяха скарали, или неговото увлечение бе минало? Това ми се струваше невероятно, при положение, че цяла година бе подготвял своята безразсъдна постъпка. Стигнахме пеш до Авеню дьо Клиши и седнахме в голямо кафене на една маса отвън на тротоара.