XII
В този вечерен час по Авеню дьо Клиши бе особено оживено и ако човек притежаваше малко по-богато въображение, можеше да види във всеки минувач герой от някоя тъжно-романтична история. Имаше чиновници и продавачки; старци, излезли сякаш от романи те на Балзак; мъже и жени с професии, които печелят от слабостите на човешкия род. В пълните с хора улици; на по-бедните парижки квартали има толкова много жизненост, вълнуваща кръвта и подготвяща душата за неочакваното.
— Добре ли познавате Париж? — попитах аз.
— Не. Бяхме тук през медения си месец. Оттогава ве съм идвал.
— Как, за бога, сте открили този хотел?
— Препоръчаха ми го. Търсех нещо евтино. Донесоха абсента и с подобаваща тежест ние си капнахме вода в топящата се на дъното захар.
— Мисля, че е по-добре да ви кажа направо защо съм дошъл — започнах не без смущение аз.
В очите му блеснаха пламъчета.
— Предполагах, че рано или късно някой ще пристигне. Получих от Ейми много писма.
— Тогава съвсем добре знаете какво трябва да ви кажа.
— Не съм ги чел.
Запалих цигара, за да спечеля малко време. Не знаех как да пристъпя към мисията си. Красноречивите фрази, които бях съчинил, затрогващи или гневни, щяха да прозвучат съвсем не на място тук, на Авеню дьо Клиши. Неочаквано той се подсмихна:
— Тежка ти е задачата, а?
— Не зная още — отговорих аз.
— Добре, чуй ме тогава, карай по-бързо и после ще идем някъде да се повеселим.
Поколебах се.
— Не ви ли идва наум, че жена ви е ужасно нещастна?
— Ще й мине.
Не мога да опиша изключителното безсърдечие, с което ми отговори той. То ме обърка, но аз се опитах да не го покажа. Възприех тона, с който моят чичо Хенри, църковен служител, канеше някой от своите роднини да се запише в Обществото на извънщатните свещеници.
— Нали нямате нищо против да ви говоря откровено? Усмихвайки се, той поклати глава.
— Мислите ли, че тя е заслужила да се отнасяте с нея по този начин?
— Не.
— Имате ли за нещо да се оплачете от нея?
— За нищо.
— Тогава не е ли чудовищно да я напускате така, след седемнайсет години семеен живот, без тя да се е провинила в нищо?
— Чудовищно е.
Погледнах го изненадан. Неговото искрено съгласие с всичко, което казах, подкопа почвата под нозете ми и усложни още повече моето положение, да не кажа — направи го нелепо. Аз се готвех да го убеждавам, да го трогна и придумам, готвех се да предупреждавам и протестирам, ако е нужно — да го наругая дори, да стана язвителен и саркастичен, но какво, по дяволите, може да направи един наставник, когато сгрешилият безропотно признава своя грях? Не знаех, тъй като в такива случаи самият аз винаги отричам всичко.
— По-нататък? — попита Стрикланд. Направих усилие да се усмихна.
— Ами, щом признавате всичко това, няма каква повече да се говори.
— И аз така мисля.
Разбирах, че не се справям много умело със задачата си. Почувствувах се парливо засегнат.
— Дявол да го вземе, човек не може да напусне една жена, без да й остави пукната пара?
— Защо не?
— А как ще живее тя?
— Издържал съм я цели седемнадесет години. Защо сега пък да не се издържа сама?
— Тя не може.
— Нека опита.
Разбира се, можех много лесно да отговоря на това. Можех да спомена за икономическото положение на жената, за мълчаливия, но общоприет договор, който мъжът приема при женитбата си, а и за още много други неща; чувствувах обаче, че всъщност само едно нещо има значение.
— Не я ли обичате вече?
— Никак.
И за него, и за нея този въпрос беше безкрайно сериозен, но той ми отговори така весело и безочливо, че аз трябваше да прехапя устни, за да не се разсмея.
Казах си, че държането му е просто нетърпимо. Успял да събудя в себе си благороден гняв.
— По дяволите, вие имате и деца, за които трябва да помислите. Те не са ви сторили нищо лошо. И не са дошли на този свят по свое желание. Ако зарежете всичко ей така, те ще бъдат изхвърлени на улицата.
— Доста години са живели удобно и безгрижно. Повече, отколкото много други деца. Пък и все някой ще се погрижи за тях. Ако се наложи, и Макандрю може да плаща за учението им.
— Но нима не ги обичате? Та те са такива чудесни деца. Да не искате да кажете, че не желаете да имате повече нищо общо с тях.
— Обичах ги много, докато бяха малки, но вече пораснаха и нямам кой знае какви чувства към тях.