— Това е просто безчовечно.
— Сигурно е така.
— Изглежда, никак не се срамувате?
— Прав си.
— Всеки би казал за вас, че сте абсолютна свиня.
— Нека бъде така.
— Все едно ли ви е, като знаете, че хората ви мразят и презират?
— Да.
Краткият му отговор бе тъй надменен, че въпросът ми, колкото и да бе естествен, прозвуча нелепо. Позамислих се за минута-две.
— Чудя се може ли човек да живее спокойно, ако съзнава, че себеподобните му го ненавиждат. Сигурен ли сте, че това няма да започне да ви тежи? Всеки ама някаква съвест и рано или късно тя ще се обади. Да предположим, че жена ви умре, нима няма да ви измъчват угризения?
Той не отговори веднага и аз го изчаках известно време. Накрая се наложи сам да наруша мълчанието.
— Ще кажете ли нещо?
— Само това, че си един проклет глупак.
— Във всеки случай може да ви принудят да издържате жена си и децата си — възразих жегнат аз. — Сигурен съм, че законът им осигурява закрила.
— Може ли законът да изстиска вода от камък? Та аз нямам пари. Имам около сто лири и това е всичко.
Все повече недоумявах. Хотелът му наистина говореше за най-оскъдни средства.
— Какво ще правите, когато похарчите и тях?
— Ще припечеля нещо.
Той каза това съвършено невъзмутимо, а в очите му беше останала онази насмешка, която правеше абсурдни моите думи. Замълчах, за да обмисля как да продължа. Ала този път той заговори пръв:
— Защо Ейми не се омъжи повторно? Тя е сравнително млада и все още привлекателна. Мога да я препоръчам като отлична съпруга. Ако иска да се разведе с мен, аз нямам нищо против да поема вината.
Сега беше мой ред да се усмихна. Той бе предпазлив и лукав, но най-сетне изплю камъчето. Сигурно имаше причина да крие, че е избягал с жена, и внимаваше да не издаде нейното местонахождение. Отговорих му решително:
— Вашата съпруга каза, че каквото и да направите, няма да се разведе с вас. Тя е непреклонна и можете завинаги да пропъдите мисълта за развод от главата си.
Той ме погледна с удивление, което несъмнено бе искрено. Усмивката изчезна от устните му, отговори ми съвсем сериозно.
— Но, приятелю мой, мен наистина не ме е грижа. Така или иначе пет пари не давам за това.
Разсмях се.
— О, хайде, стига. Не ни мислете за чак толкова глупави. Знаем, че сте дошли тук с жена.
В първия миг той се сепна, после се разтърси в бурен смях. Смееше се тъй гръмогласно, че хората, насядали край нас, се заобръщаха, а някои също почнаха да се смеят.
— Не виждам нещо чак толкова забавно в това.
— Бедната Ейми! — хилеше се той.
Постепенно върху лицето му се изписа горчиво снизхождение.
— Колко са ограничени жените! Любов. Все това си знаят. И вярват, че мъжът ги изоставя само защото е пожелал някоя друга. Мислиш ли, че съм толкова глупав, та да направя всичко това заради една жена?
— Да не искате да кажете, че не сте напуснали съпругата си заради друга жена?
— Разбира се, че не.
— Давате ли ми честната си дума?
Не зная защо я поисках. Беше много наивно от моя страна.
— Честна дума.
— Тогава какво, за бога, ви накара да я изоставите?
— Искам да рисувам.
Вперих в него продължителен поглед. Нищо не разбирах. Помислих, че не е с ума си. Трябва да се има предвид, че аз бях много млад и за мен той беше мъж на средна възраст. Забравих всичко освен собственото си недоумение.
— Но вие сте на четиридесет години.
— Тъкмо затова реших, че е крайно време да започна.
— Рисували ли сте някога?
— Като момче исках да стана художник, но баща ми ме накара да се заловя с бизнес, защото, както казваше той, от изкуство не се печели. Преди година започнах да рисувам по малко. Посещавах едни вечерни курсове.
— Там ли сте ходели, когато мисис Стрикланд си е мислила, че играете бридж в клуба си?
— Точно така.
— Защо не й казахте?
— Предпочитах да го пазя в тайна.
— А умеете ли да рисувате?
— Не още. Но ще се науча. Затова дойдох тук. В Лондон не получих това, което търсех. Може би тук ще го намеря.
— Мислите ли, че е възможно човек да постигне нещо в изкуството, когато започва на вашата възраст. Хората започват да рисуват на осемнадесет години.
— Сега мога да се науча по-бързо, отколкото когато бях на осемнадесет.