Дойде войната и донесе със себе си нов начин на мислене. Младежта се обърна към богове, които ние, от по-старото поколение, не познавахме; вижда се вече посоката, в която ще тръгнат идващите след нас. Младите са буйни и съзнават силата си — без да чукат на вратата, те нахлуха и заеха нашите места. И въздухът заехтя от техните викове. Някои от възрастните подражават в лудориите на младежта, за да убедят сами себе си, че времето им още не е минало; викат заедно с най-гласовитите, но бойният вик глъхне в техните уста; те приличат на нещастните улични жени, които се опитват с молив, боя и пудра, с жалка веселост да си възвърнат илюзията за своята пролет. По-мъдрите продължават пътя си сдържано и гордо. В тяхната тънка усмивка обаче прозира снизходителна насмешка. Те си спомнят как някога с не по-малко презрение и шум също стъпкаха едно преситено поколение и знаят, че и днешните смели новатори някой ден ще отстъпят своето място. Никой няма последната дума. Когато Ниневия7 извиси величието си към небето, новото верую бе остаряло.
Тези красиви думи винаги изглеждат нови за онези, които ги изричат, ала са казвани по същия начин стотици пъти преди тях. Люлее се напред-назад махалото. Отново се изминава един и същи кръг.
Човек понякога живее твърде дълго и от една епоха, в която е имал своето място, влиза в друга, която му е чужда. Точно тогава за любознателните започва един от най-редките спектакли в човешката комедия. Кой например си спомня днес за Джордж Краб? Навремето си той е бил прочут поет и светът признавал гения му с такова единодушие, каквото все по-рядко се среща в по-сложния съвременен живот. Учил се е от школата на Александър Поуп и писал нравоучителни истории в римувани двустишия. Дошла Френската революция, започнали Наполеоновите войни и поетите запели нови песни. Но мистър Краб продължил да пише своите нравоучителни истории в римувани двустишия. Сигурно бе чел поезията на онези младежи, които вдигали толкова шум около себе си, и предполагам, че му се е сторила слаба. Голяма част от нея, разбира се, наистина е била такава. Но одите на Кийтс и Уърдзуърт, едно-две стихотворения на Коулридж и още няколко на Шели откриха необятни царства на духа, които никой преди тях не бе обхождал. Мистър Краб отдавна се бил изчерпал, но все пак продължил да пише своите нравоучителни истории в римувани двустишия. Аз прелиствам писаното от по-младото поколение. Може някой по-пламенен Кийтс или по-ефирен Шели да е публикувал вече нови стихове, които светът с готовност ще запомни. Не зная. Възхищавам се на тяхната изисканост; макар и млади, те са така завършени, че е безсмислено да ги наричаме „обещаващи“; удивлявам се и на техния изтънчен стил, но въпреки богатия им речник (като че са разлиствали „The saurus“ — а на Роже8 още в люлките си) аз не ги разбирам.
Според мен те знаят твърде много и чувствата им са твърде явни; не мога да понасям дружелюбието, с което ме потупват по гърба, или сърдечността, с която ми се хвърлят на врата. Тяхната страст ми изглежда малко анемична, а мечтите им — някак скучни. Не ги харесвам. Да, аз самият съм вече в историята. Въпреки това ще продължа да пиша нравоучителни истории в римувани двустишия. Ала бих бил трижди глупак, ако го правех за нещо друго освен за собствено развлечение.
III
Но всичко това е само между другото.
Бях много млад, когато написах първата си книга. За мой късмет тя направи впечатление и най-различни хора поискаха да се запознаят с мен.
Не без тъга бродя днес из спомените си за лондонския литературен свят — когато свенлив, но нетърпелив бях въведен в него. Отдавна вече съм го напуснал и ако романите, които описват днешните му особености, са верни, то доста неща в него са се променили. Други са местата за срещи. Челси и Блумсбъри са заменили Хампстед, Нотинг Хил Гейт и Хай Стрийт, Кенсингтън. Сред нас тогава беше чест да си под четиридесет години, а сега е немислимо да си на повече от двадесет и пет. Мисля си още, че в онези дни ние бяхме малко свенливи в чувствата си и страхът от насмешки въздържаше по-склонните към превзетост. Не вярвам онази аристократична бохемия от моето време да е била кой знае колко целомъдрена, но не си спомням и да е имало такава груба разпасаност, каквато цари днес. За нас не бе лицемерие да скриваме лудориите си зад завесата от благоприлично мълчание. Нито беше задължително да наричаме нещата с по-вулгарните им имена. Жената още не бе получила дължимото си.
Живеех близо до гара Виктория, спомням си дългите пътувания с автобус до гостоприемните домове на литераторите. Плах и боязлив, аз дълго крачех нагоре-надолу по улицата, докато най-сетне събера смелост да натисна звънеца; и тогава, трескав от страх, бях въвеждан в задушна, пълна с хора стая. Представяха ме на знаменитост след знаменитост и ласкавите думи, които чувах за моята книга, ме караха да изпитвам крайна неловкост. Чувствувах, че от мен се очаква да кажа нещо умно, ала нищо не можех да измисля поне докато приемът не свършеше. Мъчех се да скрия притеснението си, като подавах наляво и надясно чаши чай и доста неугледни сандвичи с хляб и масло. Не исках никой да ме забелязва, за да мога спокойно да наблюдавам тези прочути личности и да слушам умната им реч.
7
Ниневия — великолепната столица на древното асирийско царство. В Библията се нарича „великият град“. Б. пр.