— Заповядайте оттук, сър — каза тя.
Аз я последвах в гостната. Щорите бяха наполовина спуснати, за да затъмнят стаята, и мисис Стрикланд бе седнала с гръб към светлината. Зет и, полковник Макандрю, стоеше прав пред камината и топлеше гърба си на незапаления огън. Моята поява ми се стори крайно неуместна. Реших, че пристигането ми ги бе изненадало и мисис Стрикланд ме е поканила да вляза само защото е забравила да ме отпрати. Въобразих си, че полковникът е възмутен от намесата ми.
— Не бях съвсем сигурен дали ме очаквате — казах аз, като се опитвах да се държа непринудено.
— Разбира се, че ви очаквах. Ан ей сега ще донесе чая.
Дори в полутъмната стая не можеше да не се забележи, че лицето на мисис Стрикланд бе цялото подпухнало от сълзи. Кожата й, която и без това никога не бе много свежа, сега имаше землист цвят.
— Спомняте си зет ми, нали? Срещнахте се тук на вечеря, точно преди ваканцията.
Ръкувахме се с полковника. Беше ми така неудобно, че просто не можех да измисля какво да кажа, но мисис Стрикланд ми се притече ка помощ. Попита ме как съм прекарал, лятото и така успях да поведа някакъв разговор, докато донесоха чая. Полковникът поиска уиски със сода.
— За теб също е добре да пийнеш малко, Ейми — подкани я той.
— Не, предпочитам чай.
Това беше първият намек, че се е случило нещо неприятно. Направих се, че не го забелязвам, и положих всички усилия да въвлека мисис Стрикланд отново в разговор. Полковникът, все още пред камината, не продумваше. Питах се колко ли време трябва да мине, за да не е неудобно да се сбогувам, и се чудех защо изобщо мисис Стрикланд ме покани. В стаята нямаше цветя, а различните украшения, прибрани за през лятото, не бяха върнати, по местата им; тази стая, която винаги бе имала толкова приветлив вид, сега изглеждаше безрадостна и напрегната, създаваше тягостно усещане, че оттатък стената лежи мъртвец. Изпих чая си.
— Искате ли, цигара? — попита мисис Стрикланд. Тя потърси с очи кутията, но не я намери.
— Впрочем боя се, че няма.
Изведнъж се разрида и бързо излезе от стаята.
Бях слисан. Сега си мисля, че липсата на цигари, доставяни по правило от съпруга и, и бе напомнила за него и я бе пронизало новото чувство, че ги няма малките удобства, с които бе свикнала. Осъзнала бе, че със стария живот е свършено. Да се преструваме повече беше невъзможно.
— Май че трябва да си тръгвам — обърнах се аз към полковника, като станах от стола си.
— Чули сте сигурно, че онзи негодник я изостави — неочаквано избухна той.
Поколебах се, преди да отговоря:
— Нали знаете как се пръскат слуховете. Намекнаха ми, че нещо не е в ред.
— Офейкал. Заминал за Париж с някаква жена. И е оставил Ейми без пукната пара.
— Страшно много съжалявам — отвърнах аз, като не знаех какво друго да кажа.
Полковникът изпи на един дъх уискито си. Беше висок, суховат мъж на около петдесет години, с посивяла коса и увиснали мустаци. Имаше воднисто сини очи и безволеви устни. От последната си среща с него си спомнях, че имаше глуповато лице и се хвалеше как през десетте си последни години в армията бе играл поло по три пъти в седмицата.
— На мисис Стрикланд сигурно не и е до мен точна сега — рекох аз. — Бихте ли и предали колко много съжалявам? Ако мога с нещо да и бъда полезен, с радост ще го сторя.
Той не обърна никакво внимание на думите ми.
— Не знам какво ще стане с нея. Ами децата? От въздух ли ще живеят? Седемнадесет години…
— Какво седемнадесет години?
— От толкова са женени — сопна се той. — Никога не съм го харесвал. Но, разбира се, понеже ми беше роднина, се държах с него колкото можех по-добре. Смятахте ли го за джентълмен? Тя въобще не е трябвало да се омъжва за него.
— Толкова ли е невъзвратимо всичко?
— Тя може да направи само едно — да се разведе с него. Точно това й говорех, когато влязохте: „Побързай да подадеш молба за развод, скъпа Ейми — настоявах аз, — дължиш го не само на себе си, но и на децата.“ А той по-добре въобще да не ми се мярка пред очите. Бих го пребил.
Неволно си помислих, че полковник Макандрю би се затруднял да изпълни заканата си, защото Стрикланд бе доста як, но не казах нищо. Толкова е мъчително, когато разгневената нравственост не притежава средство, с което пряко да накаже провинилия се. Отново се канех да тръгвам, когато мисис Стрикланд се зърна в стаята. Бе избърсала сълзите и напудрила лицето си.