Склонността към създаване на митове е дълбоко присъща на човека. Той ненаситно се вкопчва във всички изненадващи или загадъчни събития от живота на онези, които са изпъкнали по някакъв начин над своето обкръжение, и си сътворява легенда, в която след това сам фанатично започва да вярва. Това не е нищо друго освен бунта на романтизма срещу баналното в живота. Събитията в тази легенда се превръщат в най-сигурния паспорт на героя за безсмъртие. Ироничният философ размишлява с усмивка, че сър Уолтър Рали е по-дълбоко запечатан в паметта на човечеството с това, че е постлал плаща си, за да мине по него кралица Елизабет I, отколкото с това, че е наложил името на Англия в неоткрити дотогава земи, Чарлс Стрикланд водеше затворен живот. Той си печелеше повече врагове, отколкото приятели. Ето защо онези, които пишеха за него, трябваше да допълнят оскъдните си спомени с живо въображение, а очевидно в малкото, което се знае за този човек, има достатъчно храна за романтични писания; в живота му са се случвали много странни и ужасни неща, в самия него се таеше нещо свирепо, а съдбата му бе покъртителна. Мина време и се появи легенда, и то толкова обстоятелствена, че мъдрият историк би се поколебал да я оспори.
Само че преподобният Робърт Стрикланд най-малко би могъл да се нарече мъдър историк. Той написа биографията3, както сам твърди, „за да отстрани някои погрешни схващания“, свързани с по-късния период от живота на баща му, които бяха „причинили голяма болка на още живи хора“.
Очевидно много от онова, което се разпространяваше за живота на Стрикланд, можеше да смути едно почтено семейство. Прочетох книгата и доста се позабавлявах, а после поздравих самия себе си за търпението, защото тя беше всъщност скучна, безцветна. Мистър Стрикланд е нарисувал портрета на един отличен съпруг и баща, човек с благ нрав, трудолюбив и строго морален. Изучавайки науката, наречена, доколкото си спомням, ехе-gesis4, този съвременен духовник е придобил изумителната способност да разбира и обяснява всичко, но изкусността, с която той не пропуска да „изтълкува“ тъкмо онези факти от живота на своя баща, които могат да се окажат изгодни за един предан син, ще го нареди сигурно, когато му дойде времето, сред най-почитаните сановници на църквата.
Аз вече виждам мускулестите му прасци, стегнати в епископски гамаши. Делото му бе рисковано, макар и може би благородно, тъй като общоприетата легенда е имала вероятно немалък дял за растящата слава на Стрикланд. Защото мнозина бяха привлечени от изкуството му поради отвращението, което изпитваха към неговата личност, или от състрадание към мъчителната му смърт, а добронамерените усилия на сина подействуваха като студен душ върху почитателите на бащата. Не случайно скоро след дискусията, последвала публикуването на тази биография, една от най-значителните картини на Стрикланд — „Самаритянката“, продадена в Кристи5, получи двеста трийсет и пет лири по-малко в сравнение с девет месеца преди това, когато бе купена от видния колекционер, чиято внезапна кончина я изкара още веднъж на търг.
Едва ли силата и оригиналността на Чарлс Стрикланд щяха да бъдат достатъчни, за да променят това положение, ако поради забележителната си любов към митовете хората не бяха отхвърлили с досада един разказ, който само ги бе разочаровал в ненаситната им жажда за необикновеното. Докато накрая д-р Вайтбрехт-Ротхолц написа онова, което окончателно разсея опасенията на всички почитатели на изкуството.
Д-р Вайтбрехт-Ротхолц принадлежи към онази школа историци, които вярват, че човекът е не само лош по природа, но и много по-лош; читателят обаче сигурно получава по-голямо удоволствие от техните книги, отколкото от книгите на автори, които с видимо злорадство представят най-великите романтични личности за образци на семейни добродетели. Самият аз бих съжалявал, ако някой успее да ме убеди, че Антоний и Клеопатра не са били свързани от нищо друго, освен от икономически интереси, и ще са ми нужни много повече доказателства, отколкото, слава богу, изобщо би имало, за да повярвам, че Тиберий е бил също такъв безупречен монарх като, да речем, крал Джордж V. Д-р Вайтбрехт-Ротхолц се е разправил по такъв начин с невинната биография от преподобния Р. Стрикланд, че не може да не изпитаме съчувствие към нещастния свещеник. Неговата благоприличия сдържаност е обявена за лицемерие, неговите извъртания са наречени чисти лъжи, а мълчанието му е заклеймено като предателство. По силата на тези дребни прегрешения, простими за един син, ала осъдителни за един автор, англосаксонската раса е обвинена във фарисейство, предвзетост, фразьорство, лукавство, коварство и измама. Аз лично мисля, че е било доста прибързано от страна на мистър Стрикланд да опровергава слуха, в който много хора вярваха, че имало някакво охладняване между баща му и майка му, и да твърди, че в едно свое писмо от Париж Чарлс Стрикланд я е нарекъл „отлична жена“. Д-р Вайтбрехт-Ротхолц успя да приложи към книгата си факсимиле на писмото и се оказа, че всъщност то звучи така: „Дявол да я вземе моята съпруга. Тя е отлична жена. Дано отиде в ада!“ Не по този начин се справяше с неудобни показания църквата в своите славни времена. Д-р Вайтбрехт-Ротхолц бе въодушевен почитател на Чарлс Стрикланд и нямаше никаква опасност да го представи в по-добра светлина. Той имаше безпогрешно око за жалките подбуди на действия, които иначе изглеждаха съвсем невинни. Освен изследовател на изкуството, той бе и психопатолог и в света на подсъзнанието почти нямаше тайни за него. Нито един мистик не е намирал по-дълбок смисъл в обикновените неща. Мистикът вижда онова, което не може да се назове с думи, а психопатологът вижда онова, за което не бива да се говори. Особено увлекателно е да следиш с каква страст този начетен автор издирва всяко обстоятелство, което би компрометирало неговия герой. Чак сърцето му се стопля, когато успее да приведе пример за жестокост или низост, тържествува като инквизитор пред аутодафе на еретик, когато с някоя забравена история успее да внесе смут в синовната почит на преподобния Робърт Стрикланд. Неговото старание е направо удивително. Нищо не се е оказало твърде дребно, та да убегне от погледа му, и можете да сте сигурни, че ако Чарлс Стрикланд е оставил неплатена сметка за пералня, тя ще бъде приложена in extenso6, а ако не е върнал заем от половин крона, нито една подробност от обстоятелствата около това не ще бъде пропусната.
3
„Стрикланд. Човекът и неговото дело“ от сина му Робърт Стрикланд, изд. Хайнеман, 1913. Б. а.
5
Тази картина е описана в каталога на зала „Кристи“ така: „Гола жена, туземка от Дружествените острови, лежи на брега на ручей, зад нея тропически пейзаж с палми, банани и т. н.“ 152/122 см. Б. а.