— Monsieur n’estras poli20 — каза тя.
Носле напусна заведението. Това ме подразни.
— Не виждам защо трябваше да я обиждате — казах му аз. — В края на краищата тя ви поласка.
— Повдига ми се от тези работи — отвърна грубо той.
Хвърлих любопитен поглед към него. Истинско отвращение бе изписано по лицето му, а то бе лице на суров и чувствен мъж. Сигурно известна бруталност в това лице бе привлякла момичето.
— И в Лондон можех да имам всички жени, които пожелая. Не за това дойдох тук.
XIV
Докато пътувах обратно за Англия, много мислих за Стрикланд. Опитвах се да подредя всичко онова, което трябваше да разкажа на жена му. Бях сигурен, че то нямаше да я удовлетвори и тя щеше да бъде недоволна от мен; самият аз не бях доволен от себе си. Стрикланд ме смути и обърка. Не разбирах подбудите му. Когато го попитах какво го е навело на мисълта да стане художник, той или не съумя, или не пожела да ми отговори. Не можех да си обясня това. Опитвах се да си втълпя, че може би в неговия флегматичен ум постепенно е зреело смътно чувство за бунт, но ме опровергаваше несъмненият факт, че той никога не бе проявявал недоволство от еднообразието на живота ся. Понятно и дори банално би било, ако той, обхванат от нетърпимо отегчение, бе решил да стане художник просто за да скъса тягостните вериги. Но аз усещах, че той бе всичко друго, само не банален човек. Постепенно моето романтично въображение си създаде обяснение, което, макар да признавах, че бе малко отвлечено, единствено можеше да ме задоволи донякъде. Ето какво бе то: запитах се дали в неговата душа нямаше дълбоко вкоренен творчески инстинкт, приглушен от обстоятелствата на живота му, който обаче се е засилвал неумолимо, както ракът се разраства в живата тъкан, най-сетне този инстинкт е завладял цялото му същество и неудържимо го е тласнал към действие. Кукувицата снася яйцето си в чуждо гнездо и когато малкото се излюпи, то избутва навън заварените се братя, а накрая разрушава и гнездото, което го е приютило.
Но не беше ли странно, че творческият инстинкт бе завладял именно този скучен борсов посредник, може би за да го погуби и да донесе нещастие на онези, които зависеха от него. Но нали така божият дух завладява дори влиятелни и богати хора, като ги преследва с неотклонно упорство, докато накрая, надвити, те изоставят светските радости и любовта на жените заради страданията на монашеския аскетизъм. Превращението може да приеме много форми и да се яви по много начини. За някои хора то идва с катаклизъм, както камък се пръсва на късчета под напора на буйна водна струя; за други превращението настъпва постепенно, както камъкът изменя формата си под непрестанно падаща капка вода. Стрикланд беше откровен като фанатик и безжалостен като апостол.
Но моят практичен ум се съмняваше в това, дали страстта, която го бе обсебила, ще бъде оправдана в творбите му. Когато го попитах какво мнение са имали събратята му от вечерния курс в Лондон за неговите картини, той отговори с иронична усмивка:
— Смятаха, че си правя шега.
— Посещавате ли вече нечие ателие тук?
— Да. Онзи некадърник, маестрото, както се казва, дойде при мен тази сутрин и като видя рисунката ми, само повдигна вежди и отмина.
Стрикланд се подсмихна. Явно не беше обезсърчен. Не се влияеше от мнението на другите.
И точно това най-много ме обърка в опита ми да го разгадая. Когато някой твърди, че не го е грижа какво мислят хората за него, обикновено той се самозалъгва. Най-често с това иска да каже, че ще постъпи както е решил, уверен, че никой не ще узнае за неговата прищявка; в редки случаи подобно твърдение означава, че човекът е готов да пренебрегне мнението на мнозинството, защото се ползува с подкрепата на най-близките си. Не е трудно да изглеждаш разкрепостен в очите на света, когато тази разкрепостеност е нещо най-обикновено в собствения ти кръг. В такъв случай човек е склонен към прекалено висока самооценка. Той изпитва удовлетворение от смелостта си, а същевременно не се излага на никакви опасности. Желанието да се хареса е може би най-дълбоко вкорененият инстинкт на цивилизования човек. Никой не бърза толкова да надене мантията на почтеността, колкото освободената жена, изложила се пред стрелите на оскърбената порядъчност. Не вярвам на хората, които ми казват, че не дават и пукната пара за мнението на околните. Така се перчат само невежите. Те имат предвид това, че не се страхуват от обвинения за дребните си прегрешения, защото са сигурни, че никой не ще ги забележи.
Ала пред мен беше човек, който искрено не се интересуваше какво мислят хората за него и затова не беше подвластен на общоприетите представи за добро и зло; той беше като борец с намаслено тяло — изплъзваше се и това му даваше свобода, която бе възмутителна. Спомням си, че му казах: