— Слушайте, ако всеки постъпваше като вас, светът не би могъл да съществува.
— Велика глупост! Там е работата, че не всеки иска да постъпва като мен. На повечето хора им харесва да си живеят по обикновения начин.
Опитах се поне веднъж да използувам сатирата.
— Вие очевидно не вярвате в максимата: Постъпвай така, че всяко твое действие да може да послужи за всеобщо правило.
— Никога не съм я чувал, но това е пълна безсмислица.
— Казал го е Кант.
— И какво от туй? Пак е пълна безсмислица.
От такъв човек не можеш да очакваш и съвестта му да заговори. Все едно да търсиш отражение без огледало. Съвестта за мен, това е вътрешният страж на онези норми, които обществото е развило у човека за собственото си съхранение. Това е полицаят в сърцата на всички ни, поставен там да следи за нарушенията на обществените закони. Това е шпионинът, проникнал в твърдината на собственото ни „аз“. Човешкото желание да се хареса на другите е толкова силно, страхът му от тяхната критика е толкова бесен, че сам е пуснал врага в своята крепост; този враг зорко го следи и е готов да пречупи в интерес на своя господар всяко едва покълнало желание у човека да се отлъчи от стадото. Съвестта го кара да поставя обществото пред личното си благо. Тя е онази силна връзка, която придържа индивида към цялото. И човек, служещ на интереси, които сам си е внушил, че са по-важни от неговите собствени, се превръща в роб на своя надзирател. Издига ло на почетен престол. И накрая като придворен, преклонен под кралския жезъл, който притиска раменете му, той се гордее с чувствителността на своята съвест. Тогава той е в състояние да излее най-тежки упреци към онзи, който не признава нейното владичество, защото, приет вече в обществото, той ясно разбира, че е напълно безсилен пред такъв човек. Когато видях, че Стрикланд е наистина безразличен към обвиненията, които предизвикват постъпките му, аз можех само да отстъпя в ужас, все едно, че насреща си имах чудовище, почти с нищо ненаподобяващо човек.
Последните думи, които ми каза, след като му пожелах лека нощ, бяха:
— Кажи на Ейми, че няма смисъл да ме преследва.
И без това ще сменя хотела, така че няма да може да ме намери.
— Струва ми се, че трябва да е щастлива, задето се е избавила от вас.
— Драги приятелю, надявам се, че ще й помогнеш да разбере това. Но жените са тъй несхватливи.
XV
Когато пристигнах в Лондон, вече ме чакаше настоятелна молба да отида при мисис Стрикланд колкото може по-скоро след вечеря. Заварих я заедно с полковник Макандрю и жена му. Сестрата на мисис Стрикланд беше по-възрастна от нея и макар че си приличаха, мисис Макандрю беше вече доста повехнала. Изглеждаше толкова борбена, сякаш носеше цялата Британска империя в джоба си; това самочувствие съпругите на офицерите с висок ранг добиват от съзнанието, че принадлежат към по-висша каста. Беше много напориста — доброто й възпитание не можеше да скрие убеждението й, че щом не си военен, е все едно какъв ще бъдеш. Тя мразеше гвардейците, които според нея бяха твърде надути, а за жените им, тъй нехайни в каненето и ходенето на гости, дори не желаеше да говори. Роклята й беше скъпа, но старомодна.
Мисис Стрикланд не криеше нетърпението си.
— Е, какви вести ни носите? — каза тя.
— Срещнах се със съпруга ви. Боя се, че е решил твърдо да не се връща повече. — Направих малка пауза. — Иска да рисува.
— Какво значи това? — извика тя крайно удивена.
— Никога ли не сте знаели за тази негова склонност? — Трябва да е полудял! — възкликна полковникът.
Мисис Стрикланд леко сбърчи чело. Ровеше се из спомените си.
— Помня, че преди да се оженим, понякога го виждах с кутия бои в ръце. Но, за бога, той рисуваше такива цапаници. Ние всички го вземахме на подбив. Той нямаше никаква дарба за подобно нещо.
— Това, разбира се, е само оправдание — каза мисис Макандрю.
Мисис Стрикланд дълбоко се замисли. Очевидно не беше в състояние да проумее това, което и съобщих. Тя бе успяла да сложи донякъде в ред гостната си, тъй като инстинктите й на домакиня бяха надвили душевния и срив. Стаята вече нямаше онзи запуснат вид на мебелирана квартира за даване под наем от времето на първото ми посещение след злощастието. Но сега, след като бях видял Стрикланд в Париж, ми беше трудно да си го представя в тази обстановка. Помислих си, че те не може да не са забелязали неговата несъвместимост с техния свят.