— Но ако е искал да стане художник, защо не е казал? — попита най-сетне мисис Стрикланд. — Мисля, че най-малко аз щях да остана равнодушна към едно такова… влечение.
Мисис Макандрю сви устни. Струва ми се, че тя винаги бе гледала с неодобрение на склонността на сестра си към хората на изкуството. За „културата“ тя говореше с присмех.
Мисис Стрикланд продължи:
— В края на краищата, ако той имаше талант, аз първа щях да го насърча. Бих пожертвувала много. Предпочитам да съм омъжена за художник, отколкото за борсов посредник. Ако не бяха децата, щях да бъда готова на всичко. В едно бедно ателие в Челси бих била не по-малко щастлива, отколкото в този апартамент.
— Мила моя, не мога повече да те слушам — извика мисис Макандрю. — Да не искаш да кажеш, че вярващ ма цялата тази измислица?
— Но това е истина — кротко възразих аз. Тя ме погледна с благодушно презрение.
— Един мъж на четиридесет години не захвърля работата си и не зарязва жена си и децата си, за да става художник, ако няма намесена жена. Сигурна съм, че той е срещнал някоя от твоите… артистични приятелки и тя му е завъртяла главата.
Внезапна руменина заля бледите страни на мисис Стрикланд.
— Как изглежда тя?
Не отвърнах веднага. Знаех, че ще взривя бомба.
— С него няма никаква жена.
Полковникът и жена му обявиха, че не вярват, а мисис Стрикланд се изправи.
— Искате да кажете, че не сте я видели?
— Нямаше кого да видя. Той е съвсем сам.
— Но това е пълна безсмислица! — възкликна мисис Макандрю.
— Знаех си, че трябва сам да отида — рече полковникът. — Главата си режа, че щях да я издиря на часа.
— Колко жалко, че не отидохте — отговорих аз малко предизвикателно. — Тогава щяхте да видите с очите си, че всяко от вашите предположения е погрешно. Той не е в елегантен хотел. Живее най-окаяно в малка стаичка. Ако е напуснал дома си, то не е за да води разгулен живот. Няма почти никакви пари.
— Мислите ли, че е извършил нещо, за което ние не знаем, и сега се спотайва от полицията?
Това предположение озари е надежда душата на всеки от тях, но аз не се присъединих към него.
— Ако това е вярно, той едва ли щеше да бъде такъв глупак, че да съобщи адреса си на своя съдружник — язвително възразих аз. — В едно съм сигурен — той не е заминал с никого. Не е влюбен. Това е много далеч от мислите му.
Беше им нужно известно време, за да възприемат думите ми.
— Е, ако това, което говорите, е вярно, нещата не стоят чак толкова зле, колкото си мислех — обади се мисис Макандрю.
Сестра й я погледна, но не каза нищо. Сега тя беше съвсем бледа, красивото й чело бе помръкнало и навъсено. Не можех да разгадая израза на лицето й. Мисис Макандрю продължи:
— Ако това е просто прищявка, ще му мине.
— Защо не отидеш при него, Ейми? — подхвърли полковникът. — Не виждам пречки да поживееш с него в Париж за около година. Ние ще се грижим за децата. Струва ми се, че той се е поотегчил тук. Рано или късно ще му се прииска да се върне в Лондон и нищо кой знае колко страшно няма да се е случило.
— Аз не бих го направила — рече мисис Макандрю. — Бих го оставила сам да пати, щом желае. Той ще се прибере с подвита опашка и ще се върне към предишния си живот. — Мисис Макандрю погледна сестра си хладно. — Може би не винаги си постъпвала мъдро е него, Ейми. Мъжете са особени същества и човек трябва да знае как да се справя с тях.
Мисис Макандрю споделяше мнението на повечето жени, че един мъж, напуснал жена си, която му е предана, е истински звяр, но и жената има голяма вина, ако се случи това. Le coeur a ses raisons que la raison ne connait pas21.
Мисис Стрикланд бавно местеше поглед ту към един, ту към друг от нас.
— Той никога няма да се върне — каза тя.
— О, мила моя, спомни си какво чухме току-що. Той е свикнал с удобствата и с това някой да се грижи за него. Да не мислиш, че ще издържи дълго в мръсната стая на онзи мръсен хотел? Освен това няма и пари. Трябва да се върне.
— Докато си представях, че е избягал с някоя жена, вярвах, че има надежда. От такива неща обикновено не излиза нищо. След три месеца тя щеше да му омръзне до смърт. Но щом не е заминал, защото е влюбен, всичко е свършено.
— О, каква проницателност! — намеси се полковникът, влагайки в тази дума цялото си презрение към подобни понятия, по традиция чужди за неговата професия. — Нищо подобно! Той ще се върне, миличка, както казва Дороти, и аз мисля, че малко свобода никак няма да му навреди.
— Но аз не искам да се връща — каза тя.
— Ейми!
Едва сега разбрах, че мисис Стрикланд бе обзета от гняв и тази бледност на лицето й е признак на внезапна, хладна ярост. Тя заговори припряно и задъхано: