— Можех да му простя, ако отчаяно се бе влюбил в друга и бе избягал с нея. Това би било естествено. Нямаше дори да го обвинявам. Щях да помисля, че е бил заслепен. Мъжете са толкова слаби, а жените тъй безскрупулни… Но това е съвсем различно… Ненавиждам го. Сега вече никога няма да му простя.
Полковникът и жена му се впуснаха да я увещават в един глас. Te бяха изумени. Нарекоха я луда. Не можеха да я разберат. Мисис Стрикланд отчаяно се обърна към мен.
— И вие ли не разбирате?
— Не съвсем. Значи ли това, че бихте му простили, ако ви бе напуснал заради жена, но не сте в състояние да го сторите, ако е за една идея? Мислите, че можете да се преборите с първото, но срещу второто сте безсилна?
Мисис Стрикланд ме удостои с не особено приятелски поглед и не отговори. Май че бях улучил. Тя продължи с тих, треперещ глас:
— Никога не съм допускала, че е възможно да се мрази така, както го мразя аз. Преди се успокоявах с мисълта, че колкото и дълго време да мине, накрая той ще ме потърси. Знаех, че когато умира, ще ме повика, и аз бях готова да ида; щях да се грижа за него като майка и накрая да му кажа, че винаги съм го обичала и му прощавам всичко.
Тази страст у жените да се държат красиво до смъртното ложе на любимите си винаги е предизвиквала у мен недоумение. Понякога те като че ли дори се дразнят от тяхното дълголетие, защото то отсрочва възможността за една ефектна сцена.
— Но сега… сега всичко е свършено. Аз съм безразлична към него като към непознат. Дано умре в бедност, глад и злочестие, без нито един приятел. Дано изгние от някоя противна болест. За мен той вече не съществува.
Стори ми се, че сега е моментът да предам предложението на Стрикланд.
— Ако искате да се разведете с него, той е готов да направи всичко необходимо.
— Защо да му давам свобода?
— Според мен той няма нужда от нея, но мислеше, че така ще бъде по-удобно за вас.
Мисис Стрикланд нетърпеливо вдигна рамене. Аз бях малко разочарован от нея. Тогава все още очаквах от хората повече последователност и се разстроих, като открих такава отмъстителност в едно толкова чаровно създание. Не осъзнавах от колко разнообразни качества е изтъкан човешкият характер. Сега знам добре, че дребнавостта и великодушието, злобата и милосърдието, омразата и любовта могат да се вместят в сърцето на един и същ човек.
И все пак се питах с какви думи да облекча това чувство на горчиво оскърбление, което терзаеше мисис Стрикланд.
— Знаете ли, че не съм сигурен дали вашият съпруг е напълно отговорен за своите действия. Мисля, че той не е на себе си. Видя ми се обладан от някаква сила, която го тласка нанякъде и в чиято власт той е безпомощен като муха в паяжина. Сякаш някой го е омагьосал. Спомням си онези странни разкази за това, как друго „аз“ се вселява в човека и изгонва оттам стария обитател. Тогава душата живее неспокойно в тялото и е способна на загадъчни превращения. В миналото биха казали, че Чарлс Стрикланд е обсебен от дявола.
Мисис Макандрю приглади полата на роклята си и върху китките й се смъкнаха златни гривни.
— Тия неща ми се виждат много отвлечени — рече тя язвително. — Съгласна съм, че Ейми навярно не е обръщала достатъчно внимание на мъжа си. Ако не се занимаваше толкова много със своите си работи, сигурно щеше да забележи, че нещо не е в ред. Не вярвам Алек да е имал нещо наум повече от година, без аз да доловя точно какво е то.
Полковникът бе вперил поглед в пространството и аз се запитах може ли човек да е така невинен и безхитростен, както изглеждаше той.
— Но това не изключва факта, че Стрикланд е едно безсърдечно животно. — Тя ме погледна строго. — Ще ви кажа защо той напусна жена си — от чист егоизъм а нищо повече.
— Това наистина е най-простото обяснение — отвърнах аз. Но си помислих, че то всъщност не обясняваше нищо. Когато се изправих да си вървя с думите, че съм уморен, мисис Стрикланд не направи опит да ме задържи.
XVI
Това, което последва, доказа, че мисис Стрикланд е жена с характер. Дори и да страдаше, тя го прикри. Бе достатъчно проницателна, за да разбере, че светът бързо се отегчава от вайкания и предпочита да си спести гледката на нещастието. Колкото пъти се появеше в обществото — а приятелите й от състрадание се надпреварваха да я развличат, — тя се държеше със съвършено достойнство. Беше храбра, но не натрапливо беше весела, но не до нескромност и проявяваше повече готовност да слуша за неволите на другите, отколкото да обсъжда своите. Когато заговореше за мъжа си, показваше, че го съжалява. Отношението й към него отначало ме озадачи. Но един ден тя ми каза:
— Вижте какво, убедена съм, че грешите. Чарлс не е сам. Както разбрах от някои източници, които не мога да назова пред вас, той не е напуснал Англия сам.