— Не съм сигурен дали той иска да ме види. Мисля, че ще му припомня за времето, което предпочита да забрави. Но въпреки това ще дойда. А има ли някаква възможност да се видят негови картини?
— Самият той нищо няма да ти покаже. Познавам един търговец, у когото има две-три. Само че недей да ходиш без мен — нищо няма да разбереш. Аз трябва сам да ти ги покажа.
— Дърк, не мога повече да те слушам — каза мисис Стрьове. — Как можеш да превъзнасяш неговите картини, след като той се държа така с теб? — Тя се обърна към мен: — Знаете ли, когато веднъж тук дойдоха няколко холандци да си купят картини от Дърк, той се опита да ги убеди да купят от Стрикланд. Настояваше да ги донесе и да им покаже.
— А вие какво мислите за неговите картини? — попитах я аз с усмивка.
— Ужасни са.
— О, радост моя, ти просто не разбираш.
— Защо тогава твоите сънародници толкова се разсърдиха. Помислиха, че им се подиграваш.
Дърк Стрьове свали очилата си и ги изтри. Зачервеното му лице гореше от вълнение.
— Наистина ли мислиш, че красотата, която е най-драгоценното на света, лежи като просто камъче на плажа и всеки случаен минувач може небрежно да го вдигне? Красотата е онова необикновено и удивително нещо, което художникът в тежки душевни терзания изтръгва и досътворява от хаоса на света. И когато я създаде, не е дадено на всички да я познаят. За да я усетиш, трябва да изминеш пътя на художника. Тя е като мелодия, която той ти пее, но за да я чуе сърцето ти, са нужни знания, чувствителност и фантазия.
— Защо винаги съм смятала твоите картини за прекрасни, Дърк? Те ме очароваха още щом ги видях за първи път.
Устните на Стрьове едва доловимо затрепераха.
— Летни си, скъпа моя. Аз ще изпратя нашия приятел и ей сега ще се върна.
XX
Дърк обеща да ме вземе на другата вечер и да ме заведе в кафенето, където било най-вероятно да се открие Стрикланд. Интересно, че това беше същото кафене, в което Стрикланд и аз пихме абсент, когато бях дошъл в Париж, за да се видя с него. Фактът, че не го бе сменил с друго, говореше, че той трудно променя навиците си, което ми се видя доста характерно.
— Ето го — рече ми Стрьове, щом влязохме в кафенето.
Макар и през октомври, вечерта беше топла и масите отвън на тротоара бяха заети. Огледах ги, но не открих Стрикланд.
— Погледни там! В ъгъла. Играе шах.
Забелязах някакъв човек, приведен над шахматна дъска, но различих само широкопола шапка и рижа брада. Промъкнахме се между масите и стигнахме до него.
— Стрикланд!
Той вдигна поглед.
— Здравей, шишко. Какво има?
— Довел съм един стар твой приятел. Стрикланд ме погледна, но очевидно не ме позна.
Отново се съсредоточи над шахматната дъска.
— Седнете тук и не шумете — каза той. Премести една пешка и тутакси потъна в играта.
Бедният Стрьове ме погледна с безпокойство, но аз не се обезсърчавах току-тъй. Поръчах питие и кротко зачаках Стрикланд да свърши. Дори се радвах, че имам възможност да го разгледам на спокойствие. Сигурен бях, че сам нямаше да то позная. Едно, че рижата му брада, рошава и неподстригана, скриваше голяма част от лицето му, а и косата му беше дълга; но най-изненадващата промяна в него беше невероятната му слабост. От това големият му нос стърчеше още по-дръзко, скулите му се очертаваха още по-рязко, а очите му изглеждаха по-големи. Слепоочията му бяха хлътнала дълбоко. Тялото му бе мъртвешки изпосталяло. Носеше същия костюм, с който го бях видял преди пет години; скъсан и на петна, изтъркан ст постоянно носене, той висеше на плещите му, сякаш бе шит за друг. Забелязах и ръцете му — мръсни и с дълги нокти, само кости и жили, големи и силни — забравил бях, че имат толкова съвършена форма. Особено ми въздействуваше този човек, седнал там, потънал в играта — въздействуваше с необикновената си сила; и кой знае защо, тя беше още по-поразителна тъкмо поради неговата измършавялост.
След малко той направи поредния си ход, облегна се и загледа някак унесено своя противник — един пълен брадат французин. Противникът прецени хода и внезапно почна весело да ругае: с нетърпеливо движение събра фигурите и ги изсипа обратно в кутията. После псува без задръжки Стрикланд, повика келнера, плати напитките и си тръгна. Стрьове приближи стола си до масата.
— Мисля, че сега можем да разговаряме — каза той.