Очите на Стрикланд се спряха върху него и в тях се четеше злоба. Чувствувах, че търси за какво да му се надсмее не може да намери и е принуден да мълчи.
— Довел съм да те види един стар приятел — повтори Стрьове, сияещ от радост.
Около минута Стрикланд ме гледаше замислено. Аз мълчах.
— През живота си не съм го виждал — каза той.
Не знам защо каза това, тъй като със сигурност мернах едно пламъче в очите му, по което разбрах, че ме е познал. Не можеше да ме смути тъй лесно, както преди няколко години.
— Онзи ден се видях с жена ви — казах аз. — И съм уверен, че бихте искали да научите как е. Той се изсмя. Очите му блеснаха.
— Весело прекарахме онази вечер с тебе — каза. — Преди колко време беше?
— Пет години.
Той поръча още един абсент. Стрьове заобяснява многословно как сме се срещнали и как случайно сме открили, че и двамата познаваме Стрикланд. Не зная дали Стрикланд слушаше. Един-два пъти ме погледна замислено, но през повечето време изглеждаше зает със собствените си мисли и сигурно без бърборенето на Стрьове разговорът щеше да върви трудно. След половин час холандецът погледна часовника си и обяви, че трябва да върви. Попита ме дали ще дойда с него Мислех, че насаме може да измъкна нещичко от Стрикланд, и затова отговорих, че ще остана. Когато Дебеланкото си отиде, аз казах: — Дърк Стрьове ви смята за велик художник.
— Защо, по дяволите, мислиш, че това ме интересува?
— Ще ми позволите ли да видя картините ви?
— Откъде-накъде.
— Може да ми се иска да купя някоя. — Може да не ми се иска да продавам.
— Печелите ли добре? — попитах го с усмивка. Той се ухили.
— Имам ли такъв вид?
— Имате вид на полумъртъв от глад.
— Аз съм полумъртъв.
— Тогава да вървим да хапнем някъде.
— Защо ме каниш?
— Не от благотворителност — отговорих аз хладно. — Ей богу, пет пари не давам дали ще умрете, от глад или не.
Очите му отново заблестяха.
— Тогава да вървим — рече той, ставайки. — Няма да се откажа от едно прилично ядене.
XXI
Оставих го да ме заведе в ресторант по свой избор, но по пътя си купих вестник. Когато той поръча вечерята, аз го облегнах на една бутилка „Сен Галмне“ и започнах да чета. Ядохме мълчаливо. Усещах, че сегиз-тогиз ме поглежда, но не обръщах внимание. Исках да го накарам сам да започне разговора.
— Има ли нещо интересно във вестника? — попита той към края на нашата мълчалива вечеря.
Стори ми се, че усетих в гласа му леко раздразнение.
— Винаги обичам да чета подлистниците за театъра — казах аз.
Сгънах вестника и го сложих до себе си на масата.
— Вечерята ми хареса — отбеляза той.
— Мисля, че и кафето можем да си изпием тук, нали?
— Да.
Запалихме пурите си. Пушех мълчаливо. Забелязах, че от време на време той спира поглед върху мен с лека усмивка, и ми стана ясно, че му е забавно. Изчаквах търпеливо.
— Какво прави, откакто те видях за последен път? — попита най-сетне той.
Нямаше за какво толкова да говоря. Беше време на упорит труд и малко приключения, на експерименти в тази или онази насока, на постепенно натрупване на знания за книгите и хората. Въздържах се да питам Стрикланд за неговите преживелици. Не проявих ни най-малък интерес към него и накрая бях възнаграден, Той сам започна да говори за себе си. Но лишен от? красноречие, можа само да нахвърли отделни моменти от всичко, през което бе преминал, и аз трябваше да запълня празнотите е помощта на собственото си въображение. Мъчително бе за мен да долавям само бегли намеци за един характер, който толкова много ме интересуваше. Сякаш разгадавах повреден ръкопис. Пред мен се разкри един живот на жестока борба с всевъзможни трудности; но осъзнах, че много неща, които биха се сторили ужасни на повечето хора, никак не го трогваха. Стрикланд се отличаваше от повечето англичани с пълното си безразличие към удобствата; не му дотягаше постоянно да живее в една занемарена стая, не изпитваше нужда да се огражда с красиви неща. Едва ли изобщо бе забелязал колко мръсни са тапетите в стаята, където го намерих при първото си посещение. Не искаше кресла, в които да седи, чувствуваше се наистина по-добре на обикновен кухненски стол. Хранеше се с апетит, но му беше безразлично какво яде; за него това бе само храна, която поглъща, за да успокои спазмите, предизвикани от глада, а когато не се намираше храна, той, изглежда, можеше да мине и без нея. Научих, че шест месеца бе живял с по един хляб и бутилка мляко на ден. Беше чувствен човек, но въпреки това сетивните неща не го вълнуваха. Лишенията не бяха бреме за него. Имаше нещо забележително в способността му да живее изцяло чрез своя дух.