— Струва ми се, че не може понякога да не мислите за миналото. Не за преди седем-осем години, а още по-отдавна, когато сте срещнали жена си за първи път, обикнали сте я и сте се оженили за нея. Не си ли спомняте радостта, с която за пръв път сте я взели в прегръдките си?
— Не мисля за миналото. Единственото, което има значение, е вечното настояще.
За момент се замислих над отговора му. Той беше неясен, но почувствувах, че макар и смътно, схванах неговия смисъл. Попитах го:
— Щастлив ли сте?
— Да.
Замълчах. Гледах го замислено. Той издържа поглежда ми, сетне очите му заблестяха язвително.
— Боя се, че ме осъждаш за нещо?
— Глупости — отвърнах рязко. — Аз не мога да осъждам боата, напротив, интересувам се от нейните мисловни процеси.
— Чисто професионално ли се интересуваш от мен?
— Да, чисто професионално.
— С право не можеш да ме осъждаш. Самият ти имаш отвратителен характер.
— Сигурно затова ви е добре с мен — отвърнах рязко. Той се усмихна сухо, но не каза нищо. Да можех само да опиша усмивката му. Не искам да кажа, че бе привлекателна, но озаряваше цялото му лице и преобразяваше обикновено мрачното му изражение — то ставаше и заядливо, и добродушно едновременно. Тя св появяваше бавно, започваше и понякога завършваше в очите беше много чувствена, нито жестока, нито приветлива; напомняше с нещо нечовешкото веселие на сатир. Именно тази усмивка ме накара да попитам:
— Не сте ли се влюбвали, откакто дойдохте в Париж?
— Не съм имал време за такива глупости. Един живот ве стига и за любов, н за изкуство.
— Не ми приличате на отшелник.
— Тия работи ме изпълват с отвращение.
— Човешката природа е досадна, нали?
— Защо ми се подиграваш?
— Защото не ви вярвам.
— Тогава си проклет глупак. Замълчах и го погледнах изпитателно.
— Какво печелите, като искате да ме измамите? — казах аз.
— Не те разбирам. Засмях се.
— Ще ви обясня. Представям си как месеци наред не се и сещате за тия работи, и дори можете сам себе си да убедите, че веднъж завинаги сте скъсали с тях. Наслаждавате се на свободата си и чувствувате, че най-сетне душата ви принадлежи изцяло вам. Сякаш сте се извисили до звездите. Но изведнъж, най-неочаквано не можете да понасяте повече това и забелязвате, че през цялото време краката ви са стъпвали в калта. И страшно ви се иска да се овъргаляте в нея. Намирате жена, долна, груба и вулгарна, едно полуживотно, у което крещи целият ужас на пола, и се хвърляте върху нея като див звяр. Пиете, докато яростта ви заслепи.
Той се бе взрял в мен неподвижно. Издържах погледа му. Говорех много бавно.
— И колкото и да е странно, когато всичко свърши, вие се чувствувате тъй необичайно чист, като че ли сте безтелесен дух, нематериален; струва ви се, че можете да докоснете красотата, сякаш тя е нещо осезаемо, и усещате, че сте едно с вятъра, е разлистващите се дървета, с дъгоцветието на реката. Чувствувате се бог. Можете ли да ми обясните това?
Той бе приковал очите си в моите, докато свърших, а после се обърна настрана. Лицето му изглеждаше странно и аз си помислих, че сигурно така изглежда човек, издъхнал от мъчения. Мълчеше. Разбрах, че разговорът ни е свършил.
XXII
Установих се в Париж и започнах да пиша пиеса. Водех много редовен живот — сутрин работех, а следобед бродех из Люксембургската градина или скитах по улиците. Много часове прекарах в Лувъра, най-приветливата от всички галерии и най-удобна за размишления. Понякога се разхождах по кейовете край Сена и разлиствах антикварни книжки, които не мислех да купувам. Прочитах тук-там по страница и така се запознах със сума автори, които и без това не желаех да изучавам по-сериозно. Вечер ходех да се видя с приятели. Често се отбивах у семейство Стрьове и понякога споделях тяхната скромна вечеря. Дърк Стрьове се гордееше с умението си да готви италиански ястия и трябва да призная, че неговите спагети бяха много по-добри от картините му. Беше истинска царска вечеря, когато внасяше цяла купа димящи спагети, напоени с доматен сос, и ние ги ядяхме с чудесен домашен хляб и бутилка червено вино. Все по-близък ставах с Бланш Стрьове и мисля, че й бе приятно да ме вижда, защото бях англичанин, а тя познаваше малко англичани. Държеше се любезно и непринудено, но винаги бе твърде мълчалива и не зная защо, ми се струваше, че таи нещо в себе си. Но после си помислих, че това е по-скоро една естествена сдържаност, засилена от многословната откровеност на съпруга й. Дърк никога нищо не криеше. Той говореше и за най-интимни неща, без изобщо да се чувствува неловко. Понякога поставяше жена си в неудобно положение, а единственият път, когато я видях смутена, бе, когато той настояваше да ми разкаже как взел очистително и навлезе в подробности за случилото се. Пълната сериозност, с която описа мъките си, ме накара да се превивам от смях, а това още повече раздразни мисис Стрьове.