Тръгнахме заедно по Авеню дьо Клиши, но Стрикланд не беше в кафенето. Твърде студено бе да чакаме отвън и седнахме на кожените седалки вътре. Беше горещо и задушно, а въздухът сивееше от цигарен дим. Стрикланд не дойде, но скоро видяхме онзи френски художник, който понякога играеше шах с него. Вече се познавахме бегло и той седна на нашата маса. Стрьове го попита дали не е виждал Стрикланд.
— Болен е — отговори той. — Не знаехте ли?
— Сериозно ли?
— Много, доколкото разбрах. Лицето на Стрьове пребледня.
— Защо не ми е писал? — Колко глупаво постъпих, че се скарахме! Трябва веднага да отидем при него. Сигурно никой не се грижи за него. Къде живее?
— Нямам представа — каза французинът.
Оказа се, че никой от нас не знае как да го намерим. Стрьове все повече се разстройваше.
— Та той може да умре и никой няма да узнае за това. Не е ли ужасно! Страшно е даже да си помисли човек. Веднага трябва да го открием!
Опитах се да убедя Стрьове, че е глупаво да търсим наслуки из Париж. Първо трябваше да измислим някакъв план.
— Да, но през цялото това време той може би умира и когато пристигнем може вече да е твърде късно.
— Постой малко да помислим — отвързах с раздразнение.
Единственият адрес, който знаех, беше хотел „Де Белж“, но Стрикланд отдавна го бе напуснал и там сигурно нямаше да си спомнят за него. С непонятната си склонност да държи в тайна местонахождението си, напускайки хотела, той едва ли бе казал къде отива. Пък и оттогава бяха минали повече от пет години. Бях уверен, че не се е преместил надалеч. Щом продължаваше да ходи в същото кафене, както и докато живееше в хотела, сигурно то му беше най-удобното. Изведнъж си спомних, че бе получил поръчка да нарисува портрет чрез продавачката в магазина, от който си купувал хляб, и се сетих, че там можем да научим адреса му. Поисках адресния указател и започнах да търся хлебарниците. В този район имаше пет и единственото, което ни оставаше, бе да ги обиколим всичките. Стрьове неохотно ме последва. Неговият план беше да тичаме нагоре-надолу по пресечките на Авеню дьо Клиши и във всяка къща да питаме дали Стрикланд не живее там. Моята проста система се оказа в крайна сметка успешна, тъй като още във втория магазин, където попитахме, жената зад щанда ни каза, че го познава. Не беше сигурна къде точно живее, но трябвало да бъде в някоя от трите къщи отсреща. Имахме късмет, защото още в първата портиерът ни каза, че ще го намерим на последния етаж.
— Той май че е болен — спомена Стрьове.
— Възможно е — отговори портиерът равнодушно. — Наистина не съм го виждал няколко дни.
Стрьове хукна нагоре по стълбите пред мен и котата се изкачих на последния етаж, го заварих да говоря с някакъв работник по риза, отворил вратата, на което Стрьове бе почукал. Той сочеше друга врата. Предполагаше, че човекът, който живее там, е художник. Не бил го виждал от седмица.
Стрьове понечи да почука, но после се обърна безпомощно към мен. Видях, че го е обзела паника.
— Ами ако е умрял?
— Той не би умрял така лесно.
Почуках. Никой не отговори. Натиснах бравата, вратата се оказа отключена. Влязох и Стрьове ме последва. В стаята бе тъмно. Успях да видя само, че е таванско помещение със скосен покрив; мъжделива светлинка — по-скоро сумрак — се процеждаше през една капандура.
— Стрикланд! — извиках аз.
Никакъв отговор. Всичко бе наистина доста тайнствено и ми се стори, че Стрьове, който стоеше точно зад мен, целият трепери. Поколебах се дали да запаля клечка кибрит. Смътно различих легло в ъгъла и се запитах дали пламъчето на кибрита няма да разкрие, че в него лежи мъртвец.
— Нямаш ли кибрит, глупако!
Гласът на Стрикланд, дошъл от тъмнината груб и дрезгав, ме уплаши. Стрьове извика:
— О, господи! Мислех, че си мъртъв.
Запалих клечка кибрит и се огледах за свещ. За миг обхванах с поглед малката квартира — наполовина стая, наполовина ателие, в която имаше само едно легло, платна, захлупени към стената, статив, маса и стол. Подът беше без килим. Нямаше никаква печка и камина. Върху масата, отрупана с бои, Паули и всевъзможни боклуци, намерих и една почти догоряла свещ. Запалих я. Стрикланд лежеше в неудобна поза, защото леглото беше твърде късо за него, натрупал бе всичките си дрехи върху себе си, за да се стопли. От пръв поглед ставаше ясно, че има висока температура. Стрьове пристъпи към него и с дрезгав от вълнение глас заговори:
— О, бедни ми приятелю, какво ти е? Не знаех, че си болен. Защо не ми се обади? Трябва да знаеш, че бих направил всичко за теб. Забрави думите, с които се разделихме. Не исках да ги кажа. Не бях прав. Глупаво бе да се обиждам.