— Върви по дяволите! — обади се Стрикланд.
— Бъди благоразумен. Нека да ти помогна. Никой ли не се грижи за теб?
Той безпомощно огледа мизерното таванче. Опита се да пооправи завивките му. Стрикланд дишаше тежко и сърдито мълчеше. Отправи ми поглед, пълен с негодувание. Стоях съвсем тихо и го гледах.
— Ако искате да направите нещо за мен, донесете ми малко мляко — каза най-сетне той. — Два дни, как не мога да изляза.
До леглото имаше празна бутилка от мляко и няколко трошици върху парче вестник.
— Какво си ял през това време? — попитах аз.
— Нищо.
— Откога? — извика Стрьове. — Искаш да кажеш, че от два дена нищо не си слагал в устата си? Но това е ужасно!
— Пих вода.
Очите му се спряха на голямата кана, която можеше да се достигне с ръка от леглото.
— Веднага отивам — рече Стрьове. — Искаш ли да ти донеса още нещо?
Предложих му да купи термометър, хляб и малко грозде. Зарадван, че може да бъде полезен, Стрьове затрополи надолу по стълбите.
— Проклет глупак! — промърмори Стрикланд. Измерих пулса му. Биеше бързо и едва доловимо.
Зададох му няколко въпроса, но той не отговаряше, а когато настоях, с раздразнение се обърна към стената. Единственото, което ми оставаше, бе да чакам мълчаливо. След десет минути Стрьове се върна задъхан. Освен това, което бях предложил, той бе купил свещи, бульон и спиртна лампа. Един практичен човечец, ето какво бе той, и без да се бави, се залови да прави млечна попара. Измерих температурата на Стрикланд. Беше над четиридесет градуса. Той очевидно бе много болен.
XXV
Не след дълго го оставихме. Дърк си отиваше за вечеря, а аз предложих да потърся лекар и да го доведа, за да прегледа Стрикланд. Но щом излязохме на улицата, където ни лъхна свеж въздух след задушната таванска стая, холандецът започна да ме моли да отида веднага с него в ателието му. Имал нещо наум, което не искал да ми каже, но твърдеше, че е много важно да го придружа. Съгласих се, защото мислех, че точно сега докторът едва ли би направил повече от онова, което ние вече сторихме. Бланш Стрьове слагаше масата за вечеря. Дърк пристъпи към нея и взе двете и ръце.
— Миличка, искам да направиш нещо за мен — каза той.
Тя го погледна с онази сериозна приветливост, която я правеше очарователна. Неговото зачервено лице лъщеше от пот и в своята възбуда той изглеждаше комично, но кръглите му, вечно учудени очи нетърпеливо сияеха.
— Стрикланд е много болен. Може би умира. Сам е в една мръсна таванска стая. Няма си никого да се погрижи за него. Искам да ми позволиш да го доведа тук.
Тя бързо дръпна ръцете си — никога не я бях виждал да прави толкова поривисто движение — и страните и поруменяха.
— Не!
— О, мила, не отказвай! Не мога да го оставя там, където е сега. Няма да мигна от мисли по него.
— Нямам нищо против да се грижиш за него.
Гласът и бе студен и далечен.
— Но той ще умре.
— Нека.
Стрьове ахна. Избърса лицето си. Обърна се към за подкрепа, но аз не знаех какво да кажа.
— Той е велик художник.
— Не ме интересува. Мразя го.
— О, любима, безценна моя, не говори така. Умолявам те разреши да го доведа тук. При нас ще му е добре. Може би ще го спасим. Той няма да ти създава никакви грижи. Аз ще върша всичко. Ще му постелим в ателието. Не бива да го оставим да умре като куче.
Нечовешко е.
— Защо не отиде в болница?
— Болница! Той се нуждае от грижите на любещи ръце. С него трябва да се постъпва изключително тактично.
С изненада установих, че тя бе силно развълнувана. Продължаваше да нарежда масата, ала ръцете й трепериха.
Не мога повече не вече да те слушам, Дърк. Мислиш ли, че ако ти беше болен, той щеше да си мръдне пръста, за да ти помогне.
— Какво от това? Нали ти щеше да се грижиш за мен. Нямаше да има нужда от него. Пък и с мен е друго, аз не съм толкова ценен.
— Държиш се като жалко улично псе. Лягаш на земята подканяш другите да те тъпчат.
Стрьове се засмя. Помисли, че е разбрал причината за нейното поведение.
— О, горкичката ми, ти сигурно си спомни деня, когато той дойде тук да види картините ми. Какво от това, че не ги хареса? Глупаво направих, че му ги показах. Знаеш ли, те наистина не са толкова хубави.
Той тъжно огледа ателието. На статива имаше незавършена картина на засмян италиански селянин, който държи грозд над главата на тъмнооко момиче.
— Дори да не ги е харесал, трябваше да се държи прилично. Нямаше нужда да те оскърбява. Но той ти показа, че те презира, а ти му лижеш ръката. О, как го ненавиждам!