— А какво каза жена ти?
— Беше излязла да пазарува.
— Дали ще я пусне да се прибере?
— Не зная.
Гледах Стрьове с недоумение. Стоеше пред мен като ученик, мъмрен от учителя си.
— Да дойда ли да изгоня Стрикланд? — попитах го аз.
Трепна леко и червеното му лице стана още по-ярко.
— Не. По-добре недей.
Кимна ми и отмина. Ясно бе, че по някаква причина той не искаше да говори повече за това. Нищо не разбрах.
XXVIII
Обяснението дойде след седмица. Беше около десет часа вечерта. Вечерях сам в един ресторант и след като се върнах в малкото си жилище, седнах в гостната и се зачетох. Чух дрезгаво позвъняване. Отидох в преддверието и отворих вратата. Пред мен стоеше Стрьове.
— Може ли да вляза? — попита той.
В сумрака на стълбището не можах да го видя добре, но нещо в гласа му ме изненада. Ако не знаех, че е въздържател, щях да си помисля, че е пил. Въведох го в гостната и го поканих да седне.
— Слава богу, че те намерих! — каза той.
— Какво става? — попитах, учуден от неговата възбуда.
Вече можех добре да го огледам. Той винаги бе спретнато облечен, а сега дрехите му бяха в безпорядък. Сякаш внезапно се бе изпоцапал някъде. Сигурен бях, че си бе пийнал, и се усмихнах. Канех се да се пошегувам с вида му.
— Не знаех къде да отида. Търсих те и по-рано, но те нямаше.
— Вечерях късно.
Вече ми беше ясно, че не алкохолът е причината да стигне до това отчаяно състояние. Лицето му, обикновено румено, сега бе на някакви странни петна. Ръцете му трепереха.
— Случило ли се е нещо?
— Жена ми ме напусна.
Едва можа да изрече тези думи. Задъха се и по заоблените му бузи се затъркаляха сълзи. Не знаех какво да кажа. Първата ми мисъл беше, че навярно търпението й към сляпото му увлечение по Стрикланд се бе изчерпало и отвратена от циничното държане на госта, тя бе настояла да го изгонят. Знаех, че въпреки кроткия си нрав е способна да се ядоса истински и ако Стрьове още е упорствувал, тя вероятно е напуснала ателието, заклевайки се никога вече да не се върне. Но човечецът беше тъй разстроен, че не можах да се усмихна.
— Скъпи приятелю, не се измъчвай толкова! Тя ще се върне. Не бива да приемаш сериозно онова, което жените казват, когато са ядосани.
— Ти не разбираш. Тя е влюбена в Стрикланд.
— Какво! — Подскочих от изненада, но щом стигна до мен смисълът на тези думи, той ми се видя невероятен. — Как можеш да си толкова глупав! Да не искаш да кажеш, че я ревнуваш от Стрикланд? — Почти се изсмях. — Много добре знаеш, че тя не може да го понася.
— Нищо не разбираш — простена той.
— Ти си едно истерично магаре — казах му аз малко раздразнено. — Ще ти налея едно уиски със сода и ще се почувствуваш по-добре.
Предположих, че по някаква причина — а само бог знае какъв талант имат мъжете да се самоизмъчват така — Дърк си бе втълпил, че жена му не е безразлична към Стрикланд, и със своята способност да постъпва нетактично я бе засегнал, така че за да го ядоса, тя навярно се бе постарала да подхрани подозренията му.
— Виж какво — казах му аз, — хайде да се върнем в ателието ти. Ако си постъпил глупашки, сега трябва да искаш прошка. Жена ти не ми изглежда злопаметна.
— Как мога да се върна в ателието? — каза той унило. — Те са там. Аз го оставих на тях.
— Тогава не жена ти те е напуснала, а ти си я напуснал.
— За бога, не ми говори така.
Все още не приемах думите му сериозно. Нито за миг не вярвах на това, което казваше. Ала той наистина страдаше.
— Е, добре, щом си дошъл да ми кажеш всичко, по-добре почни отначало.
— Днес следобед не можах да издържа повече. Отидох при Стрикланд и му казах, че е вече достатъчно здрав, за да си върви у дома. И че ателието ми е нужно.
— Само на Стрикланд трябва да се напомня такова нещо — отбелязах аз. — А той какво?
— Изсмя се — нали знаеш как се смее, не че му е весело, ами като че ли ти си глупак — и каза, че си тръгва веднага. Започна да си прибира вещите. Нали си спомняш, че бях взел от стаята му всичко, което смятах, че е необходимо. Помоли Бланш за хартия и връв, за да си направи вързоп.
Стрьове спря да си поеме дъх. Помислих си, че ще припадне. Съвсем не очаквах да чуя това, което ми разказваше.
— Тя беше много бледа, но донесе хартията и връвта. Той не каза нищо. Правеше вързопа и си подсвиркваше. Сякаш не ни забелязваше. В очите му имаше насмешка. Сърцето ми беше като олово. Боях се, че нещо ще се случи, и съжалявах, че бях отворил дума да си върви. Огледа се за шапката си. Тогава тя проговори: „Отивам със Стрикланд, Дърк. Не мога повече да живея с теб.“ Опитах се да кажа нещо, но думите заседнаха в гърлото ми. Стрикланд не се обади. Само продължаваше да си подсвирква, като че ли това изобщо не го засяга.