Стрьове отново спря и избърса лицето си. Аз мълчах. Вече му вярвах и бях поразен. Но въпреки това нищо не можех да разбера.
С треперещ глас, с мокро от сълзи лице той ми разказа по-нататък как се приближил към жена си, опитал се да я прегърне, но тя се отдръпнала иго помолила да не я докосва. Той я умолявал горещо да не го изоставя. Говорил й колко много я обича, припомнил й как щедро я е обсипвал със своята преданост. Говорил й за щастливия им живот. Не й се сърдел. Не я упреквал.
— Моля те, Дърк, нека си отида спокойно — казала най-сетне тя. — Не разбираш ли, че обичам Стрикланд? Където отиде той, ще ида и аз.
— Знай, че той никога няма да те направи щастлива. Заради теб самата не отивай. Не знаеш какво те очаква.
— Ти си виновен. Ти настояваше да го приемем тук. Той се обърнал към Стрикланд.
— Смили се над нея! — умолявал го той. — Не можеш да я оставиш да извърши тази лудост.
— Да направи както пожелае — казал Стрикланд. — Никой не я кара да идва.
— Аз направих своя избор — глухо казала Бланш. Оскърбителното спокойствие на Стрикланд стопило у Дърк и малкото самообладание, което му оставало. Обзела го сляпа ярост и без да знае какво върши, той се хвърлил върху Стрикланд. Стрикланд не очаквал това и залитнал, но даже и след болестта си бил много силен и в следващия миг, без сам да разбере как, Стрьове се намерил на пода.
— Смешен дребосък! — рекъл Стрикланд.
Стрьове се надигнал. Забелязал, че жена му не трепнала, и се почувствувал още по-унизен, загдето бил направен за смях пред нея. Очилата му паднали при спречкването и той не можел веднага да ги намери. Тя ги вдигнала и мълчаливо му ги подала. Като че ли изведнъж той осъзнал цялото си нещастие и макар да разбирал, че става още по-жалък, започнал да плаче. Скрил лице в шепите си. Двамата го гледали, без да промълвят. Дори не помръднали от местата си.
— О, любима! — простенал най-сетне той. — Как може да си толкова жестока?
— То е по-силно от мен, Дърк — отвърнала му тя.
— Аз те обожавах, както не е била обожавана никоя жена на този овят. Ако нещо не ти е харесвало, защо не си ми казвала. Щях да се променя. За теб правех всичко, което е по силите ми.
Тя не отговорила. Лицето й било каменно и той разбрал, че само я отегчава. Сложила си палтото и шапката. Тръгнала към вратата и той осъзнал, че след миг вече няма да я има. Втурнал се бързо след нея, паднал на колене и сграбчил ръцете и, загубил всякакво чувство за собствено достойнство.
— Не! Не си отивай, скъпа! Не мога да живея без теб! Ще се самоубия! Ако съм те обидил с нещо, моля те да ми простиш. Дай ми възможност да се поправя. Ще правя всичко на света, за да бъдеш щастлива!
— Стани, Дърк! Правиш се на пълен глупак. Залитайки, той се изправил на крака, но все още не я пускал да излезе.
— Къде отиваш? — попитал я задъхано. — Нямаш представа какво е жилището на Стрикланд. Не можеш да живееш там. Ще бъде ужасно!
— Щом аз не се тревожа, не виждам защо трябва да се тревожиш ти.
— Постой само минутка още. Остави ме да говоря. Поне това не можеш да ми откажеш.
— Каква полза? Аз съм взела решение. Каквото и да кажеш, няма да го променя.
Той преглътнал и притиснал с ръка сърцето си, за да успокои болезненото му биене.
— Няма да те моля да промениш решението си, но искам да ме изслушаш. Това, което ще ти кажа, е последната ми молба към теб. Не ме отблъсквай.
Тя спряла, погледнала го със своите замислени очи, пълни сега с безразличие към него. Върнала се в ателието и се облегнала на масата.
— Е?
С големи усилия Стрьове успял да се овладее.
— Бъди поне малко разумна. Не можеш да живееш от въздух. Стрикланд няма пукната пара.
— Зная.
— Ще търпиш най-ужасни лишения. Знаеш защо му беше нужно толкова време да се оправи. Беше полумъртъв от глад.
— Аз мога да печеля вместо него.
— Как?
— Не знам. Ще намеря начин.
Ужасяваща мисъл преминала през ума на холандеца и той потръпнал.
— Да не си полудяла? Не разбирам какво става с теб.
Тя вдигнала рамене.
— Сега мога ли да си вървя?
— Почакай още секунда.
Дърк жално огледал ателието си — той го обичал, защото нейното присъствие го оживявало и му придавало домашен уют. Затворил за миг очи, после я изгледал продължително, сякаш за да запечата образа й в паметта си. Тогава станал и си взел шапката.
— Не. Ще си отида аз.
— Ти?
Тя била смаяна. Не разбирала какво иска да каже той.
— Не мога да понеса мисълта, че ще живееш в онази отвратителна, ужасна таванска стая. В края на краищата това е твой дом толкова, колкото е и мой. Тук ще се чувствуваш удобно. Ще си спестиш поне крайните лишения.