Отишъл при чекмеджето, където държал парите си, и извадил няколко банкноти.
— Бих искал да ти оставя половината от това, което имам.
Сложил ги на масата. Нито жена му, нито Стрикланд проговаряли. Тогава се сетил за още нещо.
— Моля те, събери дрехите ми и ги остави на портиера. Утре ще дойда да си ги взема. — Опитал се да се усмихне. — Довиждане, мила. Благодаря ти за всичкото щастие, което си ми дала досега.
Излязъл и затворил вратата след себе си. Представих си как Стрикланд хвърля шапката си върху масата, сяда и запалва цигара.
XXIX
Известно време мълчах и мислех за това, което Стрьове ми разказа. Не можех да се примиря с неговата слабост и той забеляза неодобрението ми.
— Знаеш не по-зле от мен как живееше Стрикланд — каза ми той е треперещ глас. — Не можех да оставя и нея да живее при тези условия. Просто не можех.
— Това си е твоя работа — отговорих аз.
— А ти какво би направил? — попита той.
— Тя е знаела къде отива. Ако трябва да се справя с някакви трудности, тя да му мисли.
— Да, но ти не я обичаш, нали?
— А ти още ли я обичаш?
— О, повече от всякога. Стрикланд не е човек, който може да направи една жена щастлива. Това няма да трае дълго. Искам тя да разбере, че никога няма да я изоставя.
— Значи ли това, че си готов да я приемеш отново?
— Без да се колебая. Ами тогава тя още повече ще има нужда от мен. Когато остане сама, съсипана и унизена, би било ужасно да няма къде да отиде.
Изглежда, не беше озлобен. И нямаше нищо чудно в това, че се възмутих от неговото малодушие. Той навярно се досети какво мисля, защото каза:
— Не можех да очаквам от нея да ме обича така, както я обичам аз. Аз съм един палячо. Не съм от онези мъже, в които жените се влюбват, винаги съм го знаел. Не мога да я обвинявам, че се е влюбила в Стрикланд.
— Наистина не познавам друг мъж с толкова малко самолюбие — казах му аз.
— Обичам я много повече от себе си. Струва ми се, че щом в любовта се промъкне самолюбието, значи всъщност обичаш преди всичко себе си. В края на краищата често се случва женен мъж да се влюби и в друга жена, а когато го изживее, да се върне отново при съпругата си и тя да го приеме. Всички смятат това за съвсем естествено. Защо и с жените да не бъде така?
— Признавам, че е логично — усмихнах се аз, — но повечето мъже са скроени другояче и не постъпват по този начин.
Докато говорех със Стрьове, се чудех колко неочаквано се бяха развили събитията. Не можех да допусна, че нищо не му е подсказвало този край. Спомних си странния поглед, който бях доловил в очите на Бланш Стрьове. Вероятно той можеше да се обясни с това, че тя бе започнала смътно да усеща в сърцето си чувство, предизвикващо у нея изненада и страх.
— Досега не беше ли подозирал, че между тях има нещо? — попитах го аз.
Дърк не отговори веднага. На масата имаше молив и той несъзнателно нарисува една глава върху попивателната хартия.
— Моля те, кажи, ако ти е неприятно, че те разпитвам — казах аз.
— Така ми е по-лесно да говоря. Ох, ако знаеш каква страхотна мъка ми тежи. — Той хвърли молива. — Да, знаех го от две седмици. Знаех го, преди самата тя да го разбере.
— Но защо, за бога, не каза още тогава на Стрикланд да се маха?
— Не можех да допусна, че е истина. Струваше ми се толкова невероятно. Ами че тя едва го търпеше. Беше дори повече от невероятно — направо невъзможно. Помислих си, че всичко се дължи на моята ревност. Винаги съм си бил ревнив, но се научих да го крия; ревнувах я от всеки мъж, когото познаваше, ревнувах я дори от теб. Знаех, че не ме обича, както я обичам аз. Това бе съвсем естествено, нали? Тя ми позволяваше да я обичам и това бе достатъчно, за да съм щастлив. Налагах си да отсъствувам по цели часове, за да ги оставя сами. Исках да се самонакажа за тези недостойни подозрения, а когато се връщах, разбирах, че не съм им нужен — не на Стрикланд, защото на него му беше все едно дали съм там или не, а на Бланш. Тя изтръпваше, когато отивах да я целуна. Когато в края на краищата се убедих, не знаех какво да сторя; знаех само, че ще ми се изсмеят, ако направя сцена. Помислих си, че ако си мълча и се правя, че не виждам, всичко ще се оправи. Реших да го накарам да си отиде, но кротко, без разправии. Само ако знаеш какво съм изстрадал.
После той отново ми разказа как е помолил Стрикланд да си върви. Внимателно избрал момента и се опитал молбата да не прозвучи преднамерено, но не можал да овладее треперенето на гласа си и усетил как в думите, които трябвало да прозвучат благосклонно и приятелски, се промъкнала горчивината на неговата ревност. Не очаквал Стрикланд да се отзове веднага и на часа да почне да се стяга за тръгване, но най-вече не очаквал решението на жена си да тръгне с него. Разбирах, че сега от все сърце му се искаше да си бе мълчал. Той предпочиташе болката на ревността пред болката на раздялата.