— Разбираш ли, исках да го убия, а само станах за смях.
Дълго време мълча, а после каза нещо, в което знаех, че е убеден.
— Само ако бях почакал, може би всичко щеше да се оправи. Трябваше да потърпя. О, клетото дете, към какво я тласнах!
Вдигнах рамене, но не отговорих. Не изпитвах никакво съжаление към Бланш Стрьове, но знаех, че ще причиня още повече мъка на бедния Дърк, ако му кажа точно какво мисля за нея.
Беше достигнал онази степен на изтощението, когато не можеше да спре да говори. Отново ми повтори всяка думичка от разигралата се сцена. Ту се сещаше за нещо, което още не ми беше казвал, ту започваше да умува какво е трябвало да каже вместо онова, което в действителност бе казал. Оплакваше горчиво заслеплението си. Съжаляваше, че е сторил едно, и се обвиняваше, че е пропуснал друго. Ставаше все по-късно и най-сетне и аз се уморих като него.
— Какво ще правиш сега? — попитах накрая.
— Какво мога да правя? Ще чакам тя да ме повика.
— Защо не заминеш за малко?
— Не, не. Трябва да съм тук, когато ме потърси… Засега той беше напълно объркан. Нямаше никакви планове. Когато му предложих да си легне, каза ми, че не може да спи; искал да излезе и да броди по улиците до зори. Явно беше, че не мога да го оставя сам в това състояние. Убедих го да прекара нощта с мен и го настаних в моето легло. В дневната си имах диван, където можех да преспя една нощ. Той беше вече толкова изтощен, че не можеше да се противопостави на моята настойчивост. Дадох му достатъчно голяма доза веронал, за да прекара няколко часа в забрава. Реших, че това е най-добрата услуга, която можех да му направя.
XXX
Но постелята, която приготвих за себе си, беше толкова неудобна, че ме обрече на безсънна нощ и дълго мислих за онова, което ми разказа злочестият холандец. Не бях особено озадачен от постъпката на Бланш Стрьове, защото виждах в нея само израз на физическо желание. Предполагам, че тя никога не бе обичала истински съпруга си и онова, което бях взел за любов, бе просто откликът на една жена на ласките и спокойствието, който в съзнанието на повечето жени минава за любов. Това е пасивно чувство и може да бъде пробудено към всекиго, така, както лозата се увива около всяко дърво; хорската мъдрост признава неговата сила, иначе не биха увещавали девойката да се омъжва за някого, който я иска, с уверението, че любовта ще дойде по-късно. Това е чувство, изтъкано от приятното усещане за сигурност, гордостта да си собственица, радостта да бъдеш желана, удоволствието да имаш дом; и само от невинна суетност жените му приписват духовна стойност. Срещу страстта това чувство е беззащитно. Подозирах, че силната ненавист на Бланш Стрьове към Стрикланд е съдържала в себе си от самото начало елемент на смътно осъзнато полово влечение. Но кой съм аз, за да разбулвам заплетените потайности на пола. Навярно страстта на Стрьове е възбуждала, без да задоволи, именно тази страна на нейната природа, и тя е мразила Стрикланд, защото е чувствувала у него силата, способна да й даде това, което й е необходимо. Мисля, че беше съвсем искрена в борбата си срещу желанието на своя съпруг да го доведе в ателието. Сигурно се е страхувала от него, макар и да не е знаела защо, и си спомням как бе предрекла нещастие. Мисля си, че ужасът, който е изпитвала от Стрикланд по някакъв необясним начин, е бил всъщност ужас от самата нея, предизвикан от странната тревога, с която той я е изпълвал. Външният му вид бе див и недодялан. Очите му гледаха надменно, а устните му издаваха чувственост; беше голям и силен и създаваше усещане за необуздана страст. Навярно и тя бе почувствувала у него онези демонични сили, които ме бяха накарали да го сравня с дивите същества от праисторията на света, когато материята, все още незагубила първичната си връзка със земята, като че ли е имала вече свой собствен дух. Ако той изобщо бе събудил у нея някакви чувства, те можеха да бъдат само любов или омраза. И тя го мразеше.
Но после представям си как всекидневната близост с болния е започнала по странен начин да я вълнува. Тя повдигала главата му, за да го храни, и главата му натежавала върху ръката й; щом го нахранела, избърсвала с кърпа чувствените му устни и рижата брада. Миела ръцете и краката му — те били покрити с гъсти косми и когато изтривала ръцете му, усещала, че са силни и жилести въпреки неговата отпадналост. Пръстите му бяха дълги — одарените, съзидателни пръсти на художник; и не зная какви тревожни мисли са будели те у нея. Той спял съвсем тихо, без да помръдне, като мъртъв. Приличал на диво горско създание, отдъхващо след продължителна гонитба, и тя се чудела какви ли картини вижда в съня си. Дали не сънува нимфата, носеща се през горите на Елада в разгорещено преследване със сатир. Тя бяга, бързоноги и уплашена, ала стъпка по стъпка той я догонва и тя усеща горещия му дъх до бузата си; и все пак мълчаливо продължава да тича, а сатирът мълчаливо я преследва и когато най-сетне я сграбчва, тя не знае от какво така силно тупа сърцето й — от ужас или от екстаз.