Бланш Стрьове била обладана от мъчителна страст.
Навярно тя все още ненавиждала Стрикланд, но той я е изпълвал е копнеж и всичко онова, от което бил изграден животът й дотогава, загубило смисъл. Тя престанала да бъде жена, противоречива, мила и сприхава, разумна и лекомислена. Превърнала се във вакханка. Тя цялата била страст.
Но може би това е само плод на моето въображение. Вероятно тя просто е била отегчена от съпруга си и е отишла при Стрикланд, водена от бездушно любопитство. Може и да не е имала особени чувства към него и след като се поддала на неговото желание, поради близостта му или от скука, открила, че е хваната в капана на собствените си непочтени намерения. Откъде да зная какви вълнения и мисли са се таели зад това спокойно чело и тези хладни сиви очи?
Но колкото и необяснимо да е понякога поведението на тъй непостоянните човешки същества, държането на Бланш Стрьове все пак се поддаваше на що-годе правдоподобно обяснение. От друга страна, изобщо не можех да разбера Стрикланд. Колкото и да си блъсках главата, не бях в състояние да проумея как е възможно да извърши действие, толкова различно от моята представа за него. Не беше чудно, че тъй безсърдечно бе предал доверието на приятеля си, нито пък че не се бе поколебал да задоволи една своя моментна прищявка за сметка на щастието на друг човек. Това му беше присъщо. За него не съществуваше понятие за благодарност. Той не познаваше състраданието. Чувствата, свойствени на повечето от нас, у него просто липсваха, а да го обвиняваме за това бе толкова абсурдно, колкото да виним тигъра, че е свиреп и жесток. Но самата прищявка — ето кое не можех да разбера.
Не вярвах, че Стрикланд се е влюбил в Бланш Стрьове. Не вярвах, че е способен да обича. Това е чувство, в което нежността заема съществено място, а Стрикланд не изпитваше нежност нито към себе си, нито към другите; в любовта има и усещане за слабост, желание да защитиш, стремеж да правиш добро и да даряваш радост — ако не е самоотричане, любовта е поне удивително добре прикрита себичност. В нея съществува и известна мяра свян. Това обаче не са качества, които притежаваше Стрикланд. Любовта е всепоглъщаща, тя преобразява любимия; и най-благоразумният, даже и да съзнава, не може да повярва, че любовта му някога ще умре, тя въплъщава неговите илюзии и това, че го разбира, не променя нещата — той обича своята илюзия повече от самата реалност. Тя прави от човека нещо повече от това, което е, и в същото време — нещо по-малко. Той престава да бъде самият себе си. Вече не е личност, а нещо, инструмент на една воля, чужда на неговото аз. Любовта никога не е напълно лишена от сантименталност, а от всички, които познавам, Стрикланд бе най-малко склонен към тази слабост. Не можех да повярвам, че той някога ще се остави да попадне в плен на чувството, наречено любов; никога не би понесъл чуждо иго. Знаех, че е способен да изтръгне с корен от сърцето си всичко, изпречило се между него и онази непонятна и ненаситна жажда на духа му, подтикваща го вечно към неизвестното, макар с големи мъки, които да го оставят съкрушен и обезкръвен. Ако съм успял да предам сложното впечатление, което остави у мен Стрикланд, няма да бъде дръзко да кажа, че той бе едновременно и твърде велик, и твърде нищожен за любов.
Но предполагам, че всеки изгражда понятието си за любовта според своя начин на мислене и затова то е различно у отделните хора. Човек като Стрикланд сигурно би обичал по своему и затова безполезно е да се опитваме да анализираме неговото чувство.
XXXI
На следващия ден, въпреки че настоявах да остане, Стрьове ме напусна. Предложих да донеса вещите му от ателието, но той държеше сам да отиде, изглежда, се надяваше, че са забравили да ги приготвят и че ще има възможност отново да види жена си, а може би и да я убеди да се върне при него. Но нещата му го чакали опаковани при портиерката, която му казала, че Бланш е излязла. Сигурно не бе издържал на изкушението да я посвети в своите тревоги. Открих, че ги разказва на всеки свой познат. Той очакваше съчувствие, а предизвикваше само смях.