Държеше се по най-неподходящия начин. Като знаел по кое време жена му излиза да пазарува и тъй като не можел повече да издържи, без да я види, я причакал веднъж на улицата. Тя отказала да говори с него, но той настоявал да го изслуша. Започнал да сипе извинения за това, че я е огорчавал, казал й, че я обича предано, и я умолявал да се върне при него. Тя не отговаряла, крачела припряно с извърната глава. Представях си го как подтичва с късите си, пълни крачета и се мъчи да не изостава. Задъхан от бързане, той й говорил колко е нещастен, молел я да се смили над него. Обещавал й, ако му прости, да направи всичко, което тя поиска. Предлагал й да заминат на пътешествие. Уверявал я, че Стрикланд скоро ще й се насити. Когато ми разказа тази жалка сцена, не бях на себе си от яд. Той не бе проявил нито разум, нито достойнство. Направил бе всичко, за да накара жена си да го презира. Няма по-голяма жестокост от тази на жена към влюбен в нея мъж, когото тя не обича; тя загубва своята любезност и дори търпение, обхваната е само от безумна раздразнителност. Бланш Стрьове внезапно спряла и с всички сили ударила съпруга си в лицето. Възползувала се от объркването му, за да избяга, и бързо се изкачила по стълбите към ателието. И всичко това, без да промълви нито дума.
Когато ми разказа случилото се, Дърк сложи ръка върху бузата си, сякаш още чувствуваше парещата болка от плесницата, а очите му бяха изпълнени със сърцераздирателна мъка и смешно недоумение. Той изглеждаше като наказан ученик и въпреки че истински му съчувствувах, аз едва сдържах смеха си.
След това взе да обикаля магазинчетата, от които пазаруваше тя, и да се спотайва ту зад някой ъгъл, ту от другата страна на улицата, докато Бланш минаваше. Повече не се осмелил да я заговори, но се мъчел да изрази с погледа на кръглите си очички вълнуващия зов на сърцето ги. Навярно е мислел, че нещастният му вид ще я трогне. Но тя нито веднъж с нищо не му дала да разбере, че го е видяла. Дори не променила часа на покупките си, нито пък потърсила заобиколен път. Понякога си мисля, че безразличието й издаваше жесток нрав. Може би се наслаждаваше, че го измъчва. Не разбирах защо го мрази толкова силно.
Умолявах го да се държи по-разумно. Неговото малодушие ме вбесяваше.
— Ако продължаваш все така, с нищо няма да си помогнеш — казах му аз. — По-умно щеше да бъде, ако я беше ударил с тояга по главата. Поне нямаше да те презира така, както сега.
Предложих му да замине за малко в родното си място. Често ми бе говорил за тихия градец, някъде в Северна Холандия, където все още живеели родителите му. Те били бедни хора. Баща му бил дърводелец и обитавали малка стара къщица от червени тухли, чиста и спретната, на брега на мудно течащ канал. Улиците били широки и пусти. Вече двеста години градчето постепенно замирало, но къщите още съхранявали благородното величие на своето време. Някога спокойно и охолно в тях живеели богати търговци, които изпращали стоките си чак в далечна Индия, и сега, в своя изпълнен с достойнство упадък, тези домове все още пазели аромата на миналото си великолепие. Ако се тръгне все покрай канала, можело да се стигне до ширни зелени поля, в които тук-там стърчали вятърни мелници и лениво пасели крави на бели и черни петна. Предполагах, че в тази обстановка, изпълнена със спомени от детството, Дърк Стрьове ще забрави нещастието си. Но той не искаше да замине.
— Трябва да бъда тук, когато тя ще има нужда от мен — повтори той. — Страшно е да си помисля, че може да се случи нещо ужасно и мене да ме няма.
— Какво очакваш да се случи? — попитах аз.
— Не знам, но ме е страх. Вдигнах рамене.
При всичката си мъка Дърк Стрьове си оставаше комична фигура. Ако беше изтерзан или отслабнал, навярно щеше да предизвика съчувствие. Но нищо такова не му личеше. Остана си пълничък и кръглите му червени бузи лъщяха като узрели ябълки. Обичаше да ходи спретнат и продължаваше да носи елегантното си черно палто и бомбе, което като че ли все му беше малко и му придаваше весела самонадеяност. Бе започнал да пуска коремче и мъката никак не му повлия. Повече от всякога приличаше на преуспял търговски пътник. Трудно е, когато външността на един човек се различава толкова много от неговата душевност. Страстта на Ромео, въплътена в тялото на сър Тоби Белч — ето какво беше Дърк Стрьове. Беше добър и щедър, а все се държеше глупаво и нетактично; притежаваше верен усет за красота и дарба да създава само посредственост; чувствата му бяха изтънчени, а маниерите му — грубовати. Можеше да прояви такт, когато се отнасяше до работите на другите, и нетактичност в своите собствени. Колко жестока шега си беше направила майката Природа, като бе събрала толкова много противоречиви качества в един човек и го бе изправила лице срещу лице с поразяващата безсърдечност на вселената.