XXXII
Няколко седмици не видях Стрикланд. Той ме отвращаваше и ако имах сгода, щеше да ми е приятно да му го кажа. Това обаче не беше достатъчно основание, за да го потърся. Пък и винаги се притеснявам, когато трябва да проявя възмущение от морала на някого. В това обикновено се съдържа елемент на самодоволство, което го прави неуместно в очите на човек с чувство за хумор. Само много силен изблик на — чувства би ме накарал да рискувам да изглеждам смешен на самия себе си. А у Стрикланд имаше такава язвителна прямота, че особено внимавах да не предприема някакво действие, което би могло да му се стори неестествено.
Но една вечер, като минавах по Авеню дьо Клиши точно пред кафенето, което той често посещаваше, а аз сега избягвах, налетях право на него. Бяха с Бланш Стрьове и тъкмо се насочваха към любимия ъгъл на Стрикланд.
— Къде, по дяволите, се губиш толкова време? — рече Стрикланд. — Мислех, че си заминал.
Неговата приветливост бе доказателство за това, че съзнава нежеланието ми да говоря с него. Не беше от тези, с които си струва да бъдеш излишно любезен.
— Не — отвърнах. — Не съм заминавал.
— Защо не си идвал тук?
— В Париж има и други кафенета, където може да се убие някой свободен час.
Тогава Бланш ми подаде ръка и поздрави с добър вечер. Не зная защо, но очаквах да я видя променена, а тя носеше същата спретната сива рокля, която обличаше често и преди и която толкова й подхождаше. Челото и беше все тъй открито, погледът и все тъй спокоен, както когато бях свикнал да я виждам заета с домакинската си работа в ателието.
— Хайде да изиграем един шах — каза Стрикланд.
Кой знае защо, в момента не можах да измисля никакъв предлог да му откажа. Доста смирено ги последвах до масата, на която Стрикланд обикновено сядаше. Той извика да донесат дъската и фигурите.
И двамата се държаха така, сякаш нищо не се бе случило, и ми се струваше глупаво аз да се държа другояче. Мисис Стрьове наблюдаваше играта с непроницаемо лице. Мълчеше, но тя винаги си е била мълчалива. Погледнах устните й да открия някакъв израз, който би ми дал ключ към това, което изпитва; вглеждах се в очите й да зърна някакъв издайнически проблясък, някаква следа от горчивина или тревога; загледах се в челото и да видя някоя мимолетна бръчица, която би ми разкрила вътрешно вълнение. Лицето й бе маска, която не говореше нищо. Ръцете и, спокойно сключени, лежаха неподвижно в скута. От историята, която бях чул, знаех, че е жена, способна на бурни страсти, а оскърбителният удар, който бе нанесла на Дърк, човека, тъй предано влюбен в нея, издаваше избухлив нрав и ужасяваща жестокост. Тя бе изоставила сигурната закрила на съпруга си и удобствата на един добре обезпечен живот заради нещо, което не можеше да не разбира, че е съдбовен риск. Това разкриваше в нея жажда за приключения и готовност да живее ден за ден — забележителни, като се има предвид колко обичаше да бъде добра домакиня. Пред мен явно седеше жена със сложен характер и в противоречието между него и скромната й външност имаше нещо драматично.
Тази неочаквана среща силно ме развълнува и въображението ми заработи бързо, докато се опитвах да се съсредоточа в играта. Винаги съм се мъчел с всички сили да победя Стрикланд, защото беше от ония играчи, които презират надвития противник. Неговото главозамайване от победата правеше поражението още по-трудно поносимо. От друга страна, ако паднеше, запазваше доброто си настроение. Беше лош победител, но умееше да губи. Тези, които мислят, че човек разкрива най-ясно характера си, когато играе, могат да си направят някои интересни заключения от това.
Когато свършихме, повиках келнера да платя напитките и си тръгнах. Нищо особено не се случи при нашата среща. Не бе изречена ни дума, за да има за какво да мисля, и догадките, които можех да правя, бяха съвсем неоправдани. Измъчваше ме любопитство. Не можех да разбера как живеят те двамата. Много бих дал да се превърна в безплътен дух, за да мога да ги видя насаме в ателието и да чуя какво си говорят. Нямаше нищо, за което да се заловя, за да подхранвам фантазията си.
XXXIII
След два-три дни Дърк Стрьове се отби при мен. — Чух, че си видял Бланш — каза той.
— Как, за бога, научи?
— Каза ми един човек, който те е видял, че седиш на тяхната маса. Защо не ми разказа?