— Глупости — отвърнах аз, малко смутен.
— В болницата ми казаха да почакам. Дадоха ми стол и седнах вън до вратата. Когато загуби съзнание, ми казаха, че мога да вляза. Устата и брадичката й бяха изцяло изгорени от киселината. Ужасно бе да видиш нежната й кожа тъй наранена. Умря съвсем неусетно. Даже не разбрах, че е мъртва, докато сестрата не ми каза.
Бе твърде уморен, за да плаче. Лежеше грохнал по гръб, сякаш крайниците му бяха останали без сила. След малко видях, че е заспал. За първи път от седмица заспа сам. Природата, тъй жестока понякога, може да бъде и милостива. Завих го и угасих светлината. Сутринта, когато се събудих, той все още спеше. Не беше помръднал. Дори очилата със златните рамки все още бяха на носа му.
XXXVII
Бланш Стрьове почина при такива обстоятелства, че се наложи да преминем през какви ли не страхотна формалности, докато най-сетне получим разрешение да я погребем. Само двамата с Дърк следвахме катафалката на път за гробищата. На отиване файтонът се движеше съвсем бавно, но на връщане кочияшът подкара конете в тръс и в начина, по който ги шибаше с камшика, имаше нещо жестоко. Сякаш искаше с едно свиване на раменете да се отърси от мисълта за мъртвеца. От време на време виждах полюшващата се катафалка пред нас, а кочияшът ни подръпваше поводите на двата си коня, за да не изостанем. И у мен се бе породило желание да престана да мисля за всичко това. Започвах да се отегчавам от трагедията, която всъщност не ме засягаше, и като се оправдавах с мисълта, че трябва да поразсея Стрьове, с облекчение заговорих за други неща.
— Не мислиш ли, че е по-добре да заминеш за известно време? — казах аз. — Сега няма за какво да стоиш в Париж.
Той не отговори, но аз безмилостно продължих.
— Имаш ли някакви планове за близкото бъдеще?
— Не.
— Трябва да опиташ да започнеш нов живот. Защо не заминеш за Италия и не почнеш да работиш там?
Той отново не ми отговори, но кочияшът ми дойде на помощ. Като забави малко хода, той се наведе към нас и каза нещо. Не го чух, затова подадох глава от прозорчето. Питаше къде искаме да ни остави. Казах му да почака малко.
— Ела да обядваме заедно — предложих на Дърк. — Ще му кажа да ни заведе на Плас Пигал.
— Не ми се ще. Искам да отида в ателието. Поколебах се за миг.
— Искаш ли да дойда с теб?
— Не, предпочитам да бъда сам.
— Добре.
Казах на кочияша накъде да кара и продължихме, без да говорим. Дърк не беше ходил в ателието от онази нещастна утрин, в която взеха Бланш в болницата. Бях доволен, че не желае да го придружа, и след като го оставих на входа, с облекчение си тръгнах. Отново се наслаждавах на парижките улици, усмихнат гледах забързаните насам-натам хора. Денят бе ясен и слънчев и още по-силно изпитах удоволствието, че живея. Не можех да му устоя. Престанах да мисля за Стрьове и неговата скръб. Исках да се радвам.
XXXVIII
Около седмица не видях Дърк. Но една вечер, малко след седем часа, той дойде да ме вземе и да ме заведе на вечеря. Носеше дълбок траур; на шапката си бе прикрепил широка черна лента, дори носната му кърпа бе обточена с черна ивица. Съдейки по жалейката му, той сякаш бе изгубил при някакво природно бедствие всичките си роднини, чак до вторите братовчеди на жена си. Пълнотата му и кръглите му червени бузи правеха траура му доста нелеп. Жестоко, бе, че: в безкрайното му нещастие имаше нещо палячовско.
Каза ми, че е решил да замине, макар и не за Италия, както го бях посъветвал, а за Холандия.
— Утре тръгвам. Може би се виждаме за последен път.
Изразих одобрение и той се усмихна вяло.
— Не съм бил у дома от пет години. Струва ми се дори, че съм започнал да забравям как е там. Толкова съм се отдалечил от бащиния си дом, че се боях от мисълта да се върна отново там, но сега чувствувам, че той е единственото ми убежище.
Дърк бе наранен и измъчен и мислите му се връщаха към майчината обич и нежност. Насмешките, които бе понасял години наред, го бяха смазали и последният удар, нанесен от измяната на Бланш, го бе лишил от способността да ги приема на шега. Не можеше повече да се смее заедно с тези, които му се надсмиват. Беше станал прокуденик. Разказа ми за детството си в приветливата тухлена къща и за изключителното чувство за ред, което притежавала майка му; нейната кухня била истинско чудо — блясък и чистота. Всичко винаги си било на мястото и никъде не можело да откриеш и следа от прах. Всъщност чистотата била нейната: мания. Представях си дребна, спретната старица с румени като зрели ябълки страни, която от сутрин до вечер, години наред тихо се труди, за да поддържа къщицата си чиста и подредена. Баща му бил суховат старец с мазолести от непрестанна работа ръце, мълчалив и горд. Вечер четял на глас вестника, докато жена му и дъщеря му (сега омъжена за капитан на риболовна шхуна), несвикнали да стоят без работа, седели наведени над ръкоделието си. В малкото градче, изостанало от бързия ход на цивилизацията, никога нищо не се случвало; нижели се година след година, докато дойде смъртта като приятел да дари покой на тези, които цял живот са се трудили тъй прилежно.