— Баща ми искаше да стана дърводелец като него.
Пет поколения този занаят се е предавал от баща на син. Може би в това е мъдростта на живота — да тръгнеш по стъпките на баща си, без да поглеждаш ни наляво, ни надясно. Когато бях малко момче, казвах, че ще се оженя за дъщерята на сарача, който живееше до нас. Тя бе мъничко момиче със сини очи и лененоруса опашка. Щеше да гледа къщата ми като писано яйце и щях да имам син, който да поеме работата след мен.
Стрьове въздъхна леко и замълча. Мислите му кръжаха около онова, което е можело да бъде, и сигурността на едно съществуване, което той бе отхвърлил, го изпълваше с копнеж.
— Животът е труден и жесток. Никой не знае защо сме тук и никой не знае къде ще отидем. Трябва да бъдем много смирени. Трябва да виждаме красота в спокойствието. Трябва да минем през живота тъй незабележимо, че Съдбата да не ни усети. Нека потърсим обичта на простите, невежи хора. Тяхното невежество е по-добро от всичките ни знания. Нека бъдем тихи и скромни в своето малко кътче, кротки и мила като тях. В това е мъдростта на живота.
Според мен това бяха думи на един паднал духом човек. И вътрешно аз се бунтувах срещу неговото отстъпление. Но си мълчах.
— А какво те накара да станеш художник? Той сви рамене.
— Рисуването ми се отдаваше. В училище дори получавах награди. Бедната ми майка много се гордееше с моята дарба и веднъж ми подари кутия с водни бои. Показваше скиците ми на пастора, на доктора и на съдията. Те ме изпратиха в Амстердам да кандидатствувам за стипендия и аз я спечелих. Горката, толкова бе горда и макар да й се късаше сърцето, че се разделяме, тя се усмихваше и криеше тъгата си от мен. Радваше се, че синът й ще стане художник. Двамата с баща ми отделяха от залъка си, за да ме издържат, и когато първата ми картина участвува в изложба, пристигнаха в Амстердам, за да я видят — баща ми, майка ми и сестра ми. Когато я погледна, майка ми се разплака. — Добродушните очи на Дърк заблестяха от сълзи. — И сега на всяка стена в старата къща виси мо една моя картина в красива златна рамка.
Лицето му засия от щастие и гордост. Помислих са за неговите безизразни пейзажи с живописни селяци, кипариси и маслинови дръвчета. Сигурно изглеждат странно в натруфените си рамки по стените на селската къща.
— Милата, тя мислеше, че ми е сторила голямо добро, като ме е направила художник, но може би щеше да е по-хубаво за мен, ако се бе наложил баща ми и бях станал само един честен дърводелец.
— А сега, когато знаеш какво може да ти предложи изкуството, би ли променил живота си? Би ли се лишил от удоволствието, което то ти дава?
— Изкуството е най-великото нещо на света — отвърна той, като помълча малко.
Около минута ме гледа замислено, сякаш се колебаеше, носле добави:
— Знаеш ли, ходих да видя Стрикланд. — Ти?
Бях изумен. Предполагах, че вече не би могъл да го погледне. Стрьове се усмихна плахо.
— Нали разбра, че ми липсва чувство за достойнство…
— Какво искаш да кажеш?
И той ми разказа следната удивителна история.
XXXIX
Когато сме се разделили след погребението на нещастната Бланш Стрьове, влязъл в къщата с натежало от мъка сърце. Нещо го тласнало към ателието, някакво неясно желание да се самоизтезава, въпреки че го плашело предчувствие за страданието, което ще изпита там. С мъка се заизкачвал по стълбата, краката като че ли отказвали да му служат; а пред вратата дълго се бавил, докато събере смелост да влезе. Чувствувал се ужасно зле. Идело му да хукне надолу по стълбите, да ме намери и помоли да вляза заедно с него. Имал чувството, че в ателието има някой. Спомнил ся колко често преди се задържал минута-две пред вратата, за да си поеме дъх след изкачването, и как глупаво нетърпението му да види Бланш го карало да се задъхва отново. Всеки път, щом я видел, той изпитвал неизменно щастие, и дори да е отсъствувал по-малко от час, той така се вълнувал пред срещата с нея, като че ли го е нямало цял месец. Изведнъж му се сторило, че не може да е мъртва. Това, което се бе случило, можело да бъде само сън, зловещ сън. И като превърти ключа и отвори вратата, си представял, че ще я види приведена над масата в грациозната поза на жената в „Предобедна молитва“ на Шарден, която винаги му се струвала тъй прелестна. Припряно извадил ключа от джоба си, отворил и прекрачил прага.