— Ако си решил да се чувствуваш както у дома си, защо не седна в креслото? — попитах раздразнено аз.
— Защо толкова се грижиш за моето удобство?
— Не за твоето — възразих, — а за своето се грижа. Когато някой седи в неудобен стол, и на мен самия ми става неудобно.
Той се подсмихна, но не се мръдна от мястото си. Продължи да си пуши мълком, без повече да ме забелязва, явно бе потънал в мисли. Питах се защо ли бе дошъл.
Докато дълголетната привичка не е притъпила чувствителността, писателят винаги малко се смущава от инстинкта, който насочва интереса му към странностите на човешката природа и така го увлича, че неговият морал е безсилен да му се противопостави. Той се улавя, че изпитва артистично задоволство да съзерцава злото, и това малко го сепва; но искреността изисква да си признае, че неодобрението, което изпитва към определени постъпки, не е тъй силно, колкото любопитството към техните причини. Образът на един подлец, логичен и завършен, съдържа обаяние за своя творец, което е предизвикателство срещу законността и реда, според мен Шекспир е замислил Яго с такова увлечение и страст, каквито не е познал, докато, плетейки във въображението си лунни лъчи, е създавал образа на Дездемона. Може би чрез своите негодници един писател задоволява инстинкти, дълбоко вкоренени в самия него, които отношенията и обичаите на цивилизовалия свят са прокудили в загадъчните глъбини на подсъзнанието. Като дава плът и кръв на своите измислени образи, той дава живот на онази част от себе си, която няма други средства да се изяви. А удовлетворението му идва от чувството за освобождаване.
Писателят е призван повече да знае и по-малко да съди.
В душата ми съжителствуваха съвсем искрен ужас от Стрикланд и хладно любопитство да открил неговите подбуди. Той ме озадачаваше и горях от нетърпение да разбера как се отнася към трагедията, която причини в живота на хора, отнесли се към него с такава доброта.
Смело насочих скалпела.
— Стрьове ми каза, че картината на жена му е най-доброто, което си нарисувал досега.
Стрикланд извади лулата от устата си и очите му грейнаха в усмивка.
— Достави ми голямо удоволствие.
— Защо му я даде?
— Бях я завършил. Повече не ми трябваше.
— Знаеш ли, че Стрьове едва не я унищожи?
— Не беше съвсем сполучлива.
Минута-две помълча, после извади лулата от устата си и се подсмихна.
— Знаеш ли, че малкото човече дойде да ме види?
— Не те ли трогна онова, което искаше да ти каже?
— Не, то беше адски глупаво и сантиментално.
— Вероятно си забравил, че ти му съсипа живота? — отбелязах аз.
Той замислено потърка брадата си.
— Той е много лош художник.
— Но много добър човек.
— И отличен готвач — додаде Стрикланд с насмешка. Безсърдечието му беше нечовешко и обзет от негодувание, аз не исках да си подбирам думите:
— От просто любопитство бих желал да узная дали си почувствувал макар и най-малко угризение на съвестта за смъртта на Бланш Стрьове?
Наблюдавах лицето му дали няма да промени изражението си, но то остана невъзмутимо.
— Защо пък угризение? — попита той.
— Нека да ти изложа фактите. Ти умираше и Дърк Стрьове те прибра в собствения си дом. Грижеше се за теб като майка. Пожертвува своето време, удобство и пари за теб. Изтръгна те от лапите на смъртта.
Стрикланд вдигна рамене.
— Смешното малко човече се радва, като върши нещо за другите. Това е целият му живот.
— Да предположим, че не си му дължал благодарност, непременно ли трябваше да измениш на себе си и да му отнемеш съпругата. Докато ти не се появи, те бяха щастливи. Защо не ги остави на спокойствие?
— Какво те кара да мислиш, че са били щастливи?
— Очевидно беше.
— Няма що, много си прозорлив. Мислиш ли, че тя щеше някога да му прости това, което беше направил за нея.
— Какво искаш да кажеш?
— Не знаеш ли защо се е оженил за нея? Поклатих отрицателно глава.
— Била е гувернантка в семейството на някакъв римски принц и синът му я прелъстил. Надявала се той да се ожени за нея. Но без да се церемонят, я изхвърлили на улицата. Била бременна и се опитала да свърши със себе си. Стрьове я намерил и я взел за жена.
— Съвсем в неговия стил. Не познавам друг човек с толкова жалостиво сърце.
Често се бях чудил как тази съвсем неподходяща двойка се беше събрала, но точно такова обяснение никога не ми бе идвало наум. Може би това беше причината за своеобразния начин, по който Дърк обичаше жена си. В неговата любов бях забелязал нещо повече от страст. Спомних си също, че в своята сдържаност тя сякаш таеше нещо, неизвестно за мен; но сега виждам в тази сдържаност нещо повече от желанието да се скрие една срамна тайна. Нейното спокойствие приличаше на мрачното затишие, надвиснало над някой остров, поразен от ураган. Нейната веселост винаги носеше белега на отчаянието. Стрикланд прекъсна моите размисли с една забележка, чийто дълбок цинизъм ме порази.