Признавам, че малко се вълнувах, докато изкачвах безкрайните стъпала в къщата, където живееше Стрикланд. Имах чувството, че съм на прага на удивително преживяване. С любопитство огледах стаята. Тя бе още по-малка и по-гола, отколкото си я спомнях. Питах се какво биха казали на това онези мои приятели, които настояваха за просторни ателиета и твърдяха, че не могат да работят, ако всички условия не са според изискванията им.
— Най-добре застани ей там — рече той, като ми посочи мястото, от което по всяка вероятност си мислеше, че ще виждам в най-добра светлина това, което искаше да ми покаже.
— Предполагам, че предпочиташ да мълча — казах аз.
— Да, дявол да те вземе, по-добре си дръж езика. Той поставяше картина на статива, оставяше ме да я гледам минута-две, после я сваляше и слагаше друга на нейното място. Показа ми някъде около тридесет платна. Това беше плодът на шестте години, откакто той рисуваше. Не беше продал нито една картина. Платната бяха различни по размери. Най-малките бяха натюрморти, а най-големите — пейзажи. Имаше и няколко портрета.
Ще ми се да можех да ви кажа, че веднага съм оценил колко прекрасни и оригинални са те. Сега, след като видях много от тях отново, а останалите познавам от репродукции, се чудя как съм могъл първия път да бъда така горчиво разочарован. Не почувствувах нищо от онзи особен трепет, който поражда голямото изкуство. Платната на Стрикланд по-скоро ме объркаха и колкото и да се упреквам, факт е, че тогава дори не ми мина през ум да купя някое от тях. Изпуснах такава чудесна възможност. Повечето от тях са намерили място в музеите, а останалите са скъпоценно притежание на богати любители. Опитвам се да си търся оправдание. Мисля, че имам добър вкус, но съзнавам също, че не е достатъчно оригинален. Много малко разбирам от живопис и следвам пътеки, прокарани от други преди мен. По онова време се възхищавах най-много на импресионистите. Мечтаех да притежавам нещо от Сисле или Дега, боготворях Мане. Неговата „Олимпия“ ми се виждаше най-великата картина на новото време, а „Закуска на тревата“ ме вълнуваше дълбоко. Тези картини според мен бяха последната дума в живописта.
Няма да описвам картините, които ми показа Стрикланд. Тези описания са винаги скучни, пък и неговите творби отдавна са познати на всички, които се интересуват от живопис. Сега, когато неговият почерк е оказал толкова голямо влияние върху модерната живопис, когато други художници след него очертаха вече картата на онази област, сред чиито първи изследователи бе той, зрителите са вече по-подготвени да възприемат картините му още когато ги видят за първи път. Но нека не се забравя, че дотогава аз не бях виждал нищо, което да прилича на тях.
Най-напред ме изненада тромавата му — както ми се стори — техника. Свикнал с рисунъка на старите майстори и убеден, че Енгр е най-добрият рисувач на новото време, аз си помислих, че Стрикланд рисува просто много лошо. Не знаех нищо за опростяването, към което той се стремеше. Спомням си един натюрморт с чиния и портокали и как се раздразних от това, че чинията не беше кръгла, а портокалите изглеждаха ъгловати. Портретите му бяха малко по-едри от естествената големина и това им придаваше недодялан вид. В моите очи лицата изглеждаха като карикатури. Бяха изобразени по съвсем нов за мене начин. Пейзажите ме хвърляха в още по-голяма почуда. Имаше две-три картини на гората във Фонтенбло и няколко — на парижки улици; моето първо усещане беше, че са нарисувани от пиян шофьор на такси. Бях съвсем озадачен. Багрите ми изглеждаха необикновено крещящи. Мина ми през ум, че всичко това прилича на потресаващ, непонятен фарс. Сега, като се върна назад в мислите си, още повече се удивлявам на проницателността на Стрьове. От самото начало той разбра, че става дума за революция в изкуството, и в първите му стъпки разпозна гения, когото сега цял свят признава.
Но макар че бях озадачен и смутен, не останах безразличен към тези творби. Дори и аз, с моето безпримерно невежество, не можех да не почувствувам, че в тях търси израз една могъща сила. Тя раздвижи чувствата ми и ме заинтригува. Усещах, че тези картини ми изпращат много важно послание, но не можех да схваща какво е то. Изглеждаха ми грозни, но загатваха, без да разкриват, някаква тайна от изключително значение. Бяха странно мъчителни. Пораждаха у мен вълнение, което не можех да анализирам. Сякаш ми казваха нещо, което думите са безсилни да открият. Струваше ми се, че Стрикланд смътно съзира духовно съдържание в материалните неща, което е толкова необичайно, че може само да го загатне с колебливи символи. Сякаш в хаоса на мирозданието той бе открил нова форма и несръчно и с болка в душата се опитваше да я овладее. Един мъченически дух се стремеше към свободата да изрази себе си. Обърнах се към него.