— Дали не си избрал погрешни средства? — казах аз.
— За какво, по дяволите, намекваш?
— Мисля, че искаш да кажеш нещо, без да знам точно какво, но не съм сигурен дали най-добрият начин да го изразиш е със средствата на живописта.
Лъгал се бях, когато си представях, че картините му ще ми дадат ключ към ексцентричния му характер. Те само засилиха удивлението, което предизвикваше той у мен. Недоумявах още повече. Единственото, което ми стана ясно — а може би и него си въобразявах, — бе това, че Стрикланд страстно се бореше да се освободи от някаква сила, в чийто плен бе попаднал. Но каква беше тази сила и каква форма щеше да придобие неговото освобождаване, си оставаше загадка за мен. Всеки от нас е самичък в света. Затворен сякаш в пиринчена кула, той може да общува с хората само чрез знаци, а знаците не са еднакви за всички, затова смисълът им е неопределен и мъгляв. Ние отчаяно се мъчим да споделим с другите съкровищата на своето сърце, но не е по силите им да ни разберат и така всеки от нас крачи самотен, рамо до рамо, во не ведно със своите събратя, неспособен да ги опознае и непознат от тях. Приличаме на хора, живеещи в страна, чийто език знаят толкова малко, че въпреки всичките прекрасни и дълбоки неща, които искат да кажат, са принудени да се ограничат с баналните фрази от разговорника. Умът им кипи от идеи, а могат единствено да кажат например, че чадърът на лелята на градинари е в къщата.
Общото ми впечатление от тези картини бе за едно неимоверно усилие да се изрази някакво състояние на душата и в тази светлина, мислех си, трябва да се търси обяснението на онова, което тъй дълбоко ме озадачи. Очевидно в багрите и формите Стрикланд влагаше значение, което бе само негово. Той ги създаваше под напора на нетърпима потребност да излъчи нещо, което чувствуваше. Не се колебаеше да опростява или дори да изопачава, щом това щеше да го доближи до онова незнайно, което интуитивио търсеше. Фактите не значеха нищо за него, защото под купищата ненужни случки той търсеше да открие нещо важно за самия него. Като че ли бе усетил самата душа на вселената и нещо го заставяше да я изрази. Макар че тези картини ме объркваха и озадачаваха, не можех да не бъда трогнат от дълбокото преживяване, което ги бе родило. Без да, знам как, тогава изпитах едно чувство, което никога не бях очаквал да се появи в отношението ми към Стрикланд. Бях обзет от непреодолимо състрадание.
— Мисля, че знам защо се поддаде на влечението си към Бланш Стрьове — казах му аз.
— Защо?
— Твърдостта ти те е напуснала. Слабостта на тялото е завладяла и душата ти. Не знам какъв е този безграничен копнеж, който се е вселил в теб и те е обрекъл да преследваш в самота и опасности някаква цел, където очакваш да намериш пълно освобождаване от духа, който те измъчва. Приличаш ми на неуморим поклонник, запътил се към светилище, което може би въобще не съществува. Не зная към каква загадъчна Нирвана се стремиш. Познаваш ли себе си? Може би, търсейки истината и свободата, за миг си помислил, че ще намериш избавление в любовта. Мисля, че уморената ти душа е потърсила покой в обятията на една жена и когато не си го намерил и там, ти си я намразил. Не си имал милост към нея, защото си безмилостен и към себе си. И си я убил от страх, защото още си треперел от опасността, която едва си успял да избегнеш.
Той сухо се усмихна и поглади брадата си.
— Ти си ужасно сантиментален, бедни ми приятелю. След една седмица случайно научих, че Стрикланд е заминал за Марсилия. Повече не го видях.
XLIII
Като погледна назад, разбирам, че онова, което съм написал за Чарлс Стрикланд, навярно изглежда съвсем незадоволително. Изложих някои събития, за които узнах, но те си остават неясни, защото не зная причините, довели до тях. И най-чудното от всичко — това решение на Стрикланд да стане художник — е като че ли съвсем произволно и макар сигурно да е имал мотиви да го вземе, за мен те са напълно неизвестни. От разговорите си с него не успях да си изясня нищо. Ако пишех роман, вместо да предавам само известните ми факти от живота на една необикновена личност, аз щях да измисля много причини, е които да обясня неговия душевен поврат. Сигурно щях да започна със силно влечение към изкуството още от детските години, пречупено от бащината воля или пожертвувано заради нуждата да се изкарва насъщният; щях да обрисувам негодуванието му срещу ограниченията на живота и в борбата между страстта му към изкуството и задълженията на човек с неговото положение щях да събудя съчувствие към него от страна на читателите. По този начин щях да го направя по-внушителен образ. Може би в него щяхте да съзрете един нов Прометей. Ето тук вероятно ми се предлагаше възможност да създам модерна версия за героя, който се обрича на прометеевски мъки зареди доброто на човечеството. Тази тема винаги е била вълнуваща.