Роуз Уотърфорд скромно сведе поглед, за да придаде по-силно въздействие на отговора си.
— Дава обедни приеми. Трябва само да имате макар, и малък успех, и ще ви покани.
Роуз Уотърфорд бе циничка. Тя гледаше на живота само като на възможност да се пишат романи, а на публиката — като на суров материал. Понякога канеше в дома си представители на тази публика, но само ако ценяха таланта й, и ги гощаваше с подобаваща разточителност. Надсмиваше се добродушно на преклонението им пред „лъвовете“ от литературния свят. Но с достойнство играеше пред тях ролята на негова изтъкната представителка.
Заведоха ме при мисис Стрикланд, с която разговаряхме десетина минути. Нищо у нея не привлече вниманието ми освен приятния й глас. Каза, че имала апартамент в Уестминстър с изложение към незавършената катедрала10, и навярно понеже живеехме в един квартал, бяхме склонни да се сприятелим бързо.
Големият универсален магазин свързва всички между Темза и парка Сейнт Джеймс. Мисис Стрикланд попита за адреса ми и след няколко дни аз получих покана за обяд.
Нямах много ангажименти и с удоволствие приех. Закъснях малко, защото от страх да не подраня бях обиколил три пъти катедралата и когато пристигнах, компанията вече се бе събрала. Там бяха мис Уотърфорд и мисис Джей, Ричард Туайнинг и Джордж Роуд. Все писатели. Беше чудесен ден, ранна пролет и всички бяхме в приятно настроение. Говорихме за какво ли не. Мис Уотърфорд, раздвоена между естетическия идеал на своята младост, когато бе ходила на приеми почти неизменно облечена в сивкаво-зелено с нарцис в ръка, и по-волната мода на зрелите и години с предпочитания към високи токчета и парижки рокли, си бе сложила нова шапка. Тя й беше повдигнала настроението. Никога не бях я чувал да говори с такова страстно озлобление за наши общи познати. Мисис Джей, убедена, че непристойността е сърцето на духовитостта, почти шепнешком правеше такива изказвания, от които би могла да поруменее дори снежнобялата покривка. Ричард Туайнинг непрестанно бърбореше някакви абсурдни чудатости, а Джордж Роуд, съзнавайки, че не е нужно да демонстрира своето остроумие, станало вече пословично, отваряше устата си само за да сложи в нея храна. Мисис Стрикланд не говореше много, но притежаваше приятната способност да поддържа разговора; ако настъпеше пауза, тя подхвърляше най-подходящата забележка и той пак потръгваше. Беше около тридесет и седем годишна, доста висока и закръглена, без да бъде пълна; не можеше да се каже, че е хубава, но лицето й бе приятно, навярно заради топлите кафяви очи. Кожата й бе твърде бледа. Тъмната й коса бе подредена в сложна прическа. Единствена тя от трите жени не бе гримирала и за разлика от останалите изглеждаше естествена и непринудена.
Трапезарията бе обзаведена според добрия вкус на онова време. Изглеждаше много строга, с висока ламперия от светло дърво и зелени тапети, на чийто фон се открояваха офорти от Уислър11 в елегантни черни рамки.
Зелените завеси на пауни бяха равномерно надиплени, зеленият килим, на който бяха изобразени белезникави зайци, лудуващи сред разлистени дървета, издаваше влиянието на Уилям Морис. На камината бе поставен съд от син холандски порцелан. По онова време в Лондон трябва да е имало поне петстотин трапезарии, обзаведени по същия начин. Без излишества, артистично и скучновато.
Като си тръгвахме, аз поех с мис Уотърфорд, а хубавият ден и новата й шапка ни наведоха на мисълта да поскитаме из парка.
— Много приятно беше — казах аз.
— Хареса ли ви менюто? Бях й казала, че щом кани писатели, трябва добре да ги гощава.
— Превъзходен съвет — усмихнах се аз. — Но защо въобще ги кани?
Мис Уотърфорд сви рамене.
— Намира ги забавни. Пък и не иска да изостава от модата. Тя, горката, ми се вижда доста простодушна и за нея всички ние, изглежда, сме необикновени. В края на краищата сигурно й доставя удоволствие да ни кани на обяд, а на нас това с нищо не ни пречи. Затова я харесвам.
Като се връщам назад в спомените си, аз си мисля, че мисис Стрикланд бе най-безобидната от всички „ловци на лъвове“, които преследваха своите жертви от висините на изискания Хампстед12 чак до скромните ателиета по Чейни Уок13.
Тя бе прекарала тихо младостта си в провинцията и книгите, пристигащи там от библиотеката на Мюди14, са носели със себе си не само своята романтичност, но и романтиката на столичния град.
Тя четеше наистина със страст — нещо, което рядко можеше да се каже за другите като нея, тъй като те се интересуваха повече от автора, отколкото от книгата, повече от художника, отколкото от картините му; беше си създала един въображаем свят, в който имаше свобода, непостижима в ежедневието й. Когато започнали познанствата й с писатели, все едно че пристъпила на сцена, която дотогава виждала само от другата страна на рампата. Възприемаше ги, както се възприема театър, и оттогава сякаш заживяла по-богат живот, защото ги канеше на гости и сама ги посещаваше в техните крепости. Приемаше правилата, по които те играеха играта на живота, но само що се отнася до тях; самата тя нито веднъж не бе помисляла да подчини собственото си поведение на тези правила. Моралната ексцентричност на нейните приятели, също както странностите в облеклото им и техните налудничави теории и парадокси я забавляваха и развличаха, но не оказваха ни най-малко влияние върху нейните убеждения.
10
Авторът очевидно има предвид огромната Уестминстърска катедрала, чието строителство е било завършено в началото на XX век. Б. пр.
14
Чарлс Мюди — английски издател, основал в 1892 г. широко известна библиотека в Лондон. Б. пр.